— Всичко е наред — каза жената и пак се усмихна. След това излезе от стаята, а аз започнах да разглеждам тавана. Значи бях жива и отново имах шанс.
Опитах се да повдигна глава и да помръдна ръка — и успях. Отстрани нещо отвратително пищеше — сигурно беше някакъв медицински апарат. Изпитвах слабост в цялото тяло. Помръднах краката си, за да се убедя, че те съществуват и се подчиняват на командите на мозъка ми. Сега вече със сигурност знаех, че не съм умряла.
В този момент вратата се отвори и в стаята с рамото напред много предпазливо влезе Резо. Приближи се, седна на стола и хвана ръката ми.
— Не си заминал — с усилие изрекох аз, а той поклати глава. Слава богу, Резо беше жив и държеше ръката ми, макар че предпочитах да е на хиляди километри оттук. — Ти си кучи син. — Опитах се да се усмихна. — Нали те помолих…
— Всъщност не можех да избягам без теб — отвърна виновно той.
— Как се измъкна? — събирайки сили, зададох още един въпрос аз, но той махна с ръка:
— Дреболия. Всичко е наред. Не се тревожи. Честна дума, всичко е наред. Най-важното е ти да оздравееш. — Стисна леко дланта ми, а после се наведе и ме целуна.
Някой почука на вратата и се появи един тип с доста злобна физиономия. Той нерешително се усмихна и каза тихо:
— Белокосия се обади, май че е спешно…
След главата се появи и една ръка с мобилен телефон. Резо махна, ръката заедно с главата изчезнаха едновременно и незабавно, а вратата внимателно се затвори.
— Какво е това? — идвайки на себе си, зададох въпрос аз, макар вече да знаех какво ще чуя.
Резо се поколеба, въздъхна и рече:
— Работата е следната… с две думи не може да се разкаже, а ти не бива да се уморяваш… — Аз се намръщих, а Резо изплашено продължи: — Когато се случи всичко онова, за мен имаше само два изхода: или да бягам, като те оставя тук, или да заема мястото на Тати. Следиш ли мисълта ми?
Глухо простенах:
— Как успя?
— Всъщност не беше чак толкова трудно. Нали ти ми даде дискетата, а в нея беше написано всичко — кога и какво да се прави. А освен това се съветвах с теб, идвах тук… и ние си говорехме.
— Ти не би могъл да прочетеш онова, което беше написано на дискетата. Никой не би могъл.
— Но нали седях до теб, докато пишеше! Пък и шифърът ти изобщо не е чак толкова труден. Помислих си, че когато оздравееш, ще ти бъде приятно да научиш, че съм довел всичко до край. Разбира се, ние можем да заминем, ако поискаш. Макар че момчетата ми повярваха и някак не е удобно да ги зарежа сега, когато преживяхме толкова неща заедно и прочее…
— Чудо на чудесата… — поклатих глава аз и веднага се стреснах: — На дискетата те бях нарекла малоумник…
— Голяма работа! — сви рамене той. — Изобщо не е важно как ме наричаш… Виж за какво става дума: не ме бива много да говоря, но искам да знаеш как се отнасям към теб. Нали ти можеш да правиш това, да научаваш, абе… т.е. без думи…
Резо ме погледна в очите, усмихна ми се и ме пусна в съзнанието си. Една топла вълна ме обгърна и ме сгря отвътре.
Слушах, хапейки устни, после затворих очи и заплаках.
„Господи, благодаря ти, че той е жив. Благодаря ти, че аз съм жива. Колко е хубаво, когато има някой, когото обичаш!“
„Не, не е така. Колко е хубаво, когато има някой, за когото си готов да умреш!“
„Да“, съгласих се аз и в този момент ме осени една мисъл. Надигнах се от възглавницата, облещила очи, и извиках:
— Какво направи?
— Аз ли? — изплаши се той.
— Ами да, ти… ти ми отговори… Аз си помислих, а ти ми отговори…
— А… — кимна Резо. — Всъщност отдавна бях забелязал… Спомняш ли си тогава, през онази нощ, когато те повиках и ти дойде. После на моста и в мазето с Монаха. Е, и в други случаи… Не зная как става това, само че то изобщо не е трудно.
В този миг си поех въздух с уста — точно като риба на сухо, после се стоварих върху възглавницата и извиках:
— Значи това било!