Горе-долу по това време в квартирата ни се появи Коля Вихряй — един от моите „защитници“. Предишния ден той вече беше идвал по работа, а днес изобщо нямаше какво да прави в дома ни и аз малко се изненадах. До него от крак на крак пристъпяше един от приятелите му, когото слабо познавах, но си спомнях, че се казва Серьога, а прякорът му беше Коса или нещо от сорта. Естествено на мен нищо не ми костваше да бръкна в мозъка му и да изясня това, но гледах да не се напрягам излишно.
Общо взето, те се появиха в антрето, криеха очи и явно бяха притеснени.
— За какво си се домъкнал? — учудих се аз.
Коля изпъшка и каза с известна доза стеснение:
— Варвара, такова… можеш ли да ми погледаш малко, а?
— Да не би да си се влюбил?
— Аха — изсумтя той и, разбира се, излъга. Измъчваше го друго.
— Добре, ела вътре — предложих му аз, той тръгна, а приятелят му го последва.
Извадих картите и започнах да ги нареждам, а после — и да гадая, като при това бърках попа с валето, подривайки собствената си репутация. Но на Коля не му беше до поповете, той изглеждаше потиснат и очакваше от мен чудо. Виждах мислите му като на длан.
След като му разказах за споходилите го неотдавна тревоги, неуспехи и една малка радост (наскоро той най-сетне бе излекувал трипера, който съвсем неочаквано бе пипнал след кратко общуване с едно симпатично момиченце на около петнадесет години, което на пръв поглед приличаше на мамина щерка), та след като отворих очите му за всичко това и забелязах дълбоко удовлетворение в изражението му, аз преминах към настоящето, т.е. към утрешния ден. Именно предстоящото на другия ден събитие, по-точно среща, определена за седем часа вечерта на тихо и с нищо незабележително местенце, навяваше тъга на Коля. Той дълбоко се съмняваше, че ще си тръгне оттам цял и невредим и впрочем съмненията му не бяха напразни. На негово място аз бих теглила една майна на всичко и не бих отишла на срещата, но момчетата с голи глави са особено племе, те живеят по свои правила, които могат да се сторят глупави на нормалния човек, ала братлетата ги спазват и не мърдат на крачка от неписания закон. Има случаи, в които трябва да запазят достойнство или както там се нарича това при тях.
И, разбира се, утре Коля щеше да отиде на срещата и нямаше смисъл да го разубеждавам, пък и на мен ми беше все едно дали той щеше да се лиши от главата си, или тя щеше да му служи за украшение още известно време. Всъщност Коля не беше лошо момче, в смисъл че не беше по-лош от много други, но пък и не беше по-добър.
Аз въздъхнах тежко и казах:
— Утре те чака път и среща с трима попове. Пази се от тях, защото те желаят смъртта ти. Ако утре не излезеш от къщи след шест часа вечерта, ще живееш дълго и късметът няма да те изостави. — На това място въздъхнах тежко още веднъж и се втренчих в него. Той облиза устните си, погледна ме с укор, а аз категорично добавих: — С две думи: ако не си подаваш носа от къщи, всичко ще бъде наред, ако го подадеш — чакай неприятности.
— Как тъй ще си седя вкъщи… — ядоса се той, а аз се учудих:
— Какво ти става, Коля? Ти ме помоли да ти гледам и аз ти гледам. А другото не е моя работа.
След което му поразказах разни други неща и ако се съдеше по неговата реакция, чутото му направи силно впечатление. В това нямаше нищо трудно, тъй като знаех мислите на Коля. Но той не знаеше, че аз зная и затова се изчервяваше, въртеше се на мястото си и блещеше очи.
— Това е — престанах да се зверя аз в два попа и една десетка спатия. — Има ли въпроси? Няма въпроси. Сеансът свърши.
— Ама… нищо повече ли не знаеш? — плахо се поинтересува той, след като поседя няколко минути, ням като пън.
— Какво още искаш? — учудих се аз.
— Ами… гледай ми още веднъж… може да видиш нещо. — Той извади пари от портфейла си и ги сложи на масата. Сумата забележимо надвишаваше моята регулярна такса.
— Махни ги — казах аз, правейки си на обидена. — Не сме си чужди хора.
— Не — врътна остриганата си глава той. — Искам всичко да бъде, както си му е редът…
Аз въздъхнах и наредих картите още веднъж. Като че ли нарочно се паднаха само купи. Коля се вторачи в тях и попита:
— Гадно ли е?…
— Ами… — отвърнах уклончиво аз, повъртях в ръката си една шестица, хвърлих я настрана и казах намръщено: — Коля, утре вечер си стой вкъщи… — Не хвърлях прах в очите на Коля, за да го изплаша, просто на него много му се искаше да чуе как ще завърши утрешната среща, а аз изобщо нямах представа за това, защото Господ не ме беше осенил с дарбата да предвиждам. По принцип умният човек избягва неприятностите и аз се опитвах да втълпя тъкмо тази мисъл в съзнанието на Коля. Той разбра всичко това по свой си начин. Надигна се тежко, отмести поглед и каза: