— Добре, аз си тръгвам.
Приятелят му се глумеше в съседния фотьойл и изглеждаше някак угнетен.
— И на теб ли да ти гледам? — попитах.
Младежът скокна и тръгна заднишком към вратата:
— Ъ-ъ…
— Правилно — наложи ми се да се съглася аз. — Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре спиш.
Момчетата измърмориха „Довиждане“ и си отидоха.
Доктора ги изпрати до вратата и се появи в стаята.
— Какво искат?
— Да разберат съдбата си. А съдбата, както е известно, е злодейка.
— Какво му каза?
— Посъветвах го утре вечер да гледа телевизия. Но той естествено няма да ме послуша.
— И какво?
— Че откъде да зная? — учудих се аз.
Доктора кимна, но не ми повярва.
След две седмици Коса отново ме посети, тъй да се каже, по служебно задължение. До него стърчеше дългунест младеж със счупен нос, когото не бях виждала преди и появяването му в квартирата ми малко ме озадачи — не обичах промените, а и момчетата впрочем също не ги обичаха.
— Къде е Коля? — полюбопитствах аз.
— Няма го.
— Какво значи няма го! — попитах по-скоро от приличие, защото вече знаех отговора.
— Погребахме го. Преди десет дни. Ей такива работи…
— Жалко за момчето — казах, без да се съкрушавам кой знае колко.
Ние преминахме към насъщните неща. Чак преди да си тръгнат, Коса попита:
— Шестицата беше виновна, нали? Ти неслучайно я въртеше така в ръката си… Знаела си, че ще го убият, нали?
— Аз зная само онова, което ми показват картите…
— Естествено… — Коса поклати глава и виновно добави: — А пък аз преди не вярвах… тъй де… мислех си, че това са глупости — гадаенето и разни други… и на никого не бих повярвал, ако не го бях видял с очите си… Заслужаваш си парите.
— Имам дарба — сериозно отвърнах аз. — Взела съм я от баба си. А тя я е взела от майка си. В смисъл че ми е по наследство.
— Ясно — още веднъж кимна той, а след това си тръгна с вид на просветлен човек, пред когото се бе разкрило нещо възвишено.
След този случай момчетата в града — не само от нашия квартал, но и от съседните — започнаха да се отнасят към мен със забележимо почитание. Поздравяваха сдържано и бяха изключително вежливи, когато се срещахме, ала всъщност никой от тях не бързаше да научи съдбата си. Доктора твърдеше, че те ме смятат за вещица. Може би той беше прав. Няма по-суеверни хора от онези, които не живеят в съгласие със закона. Общо взето, покойният Коля беше успял по своя си начин да ми направи реклама. Сега всяко куче в града ме познаваше и се отнасяше с уважение към мен (разбира се, не кучето, а местните хулигани). Между нас се изградиха приятелски и дори би могло да се каже — задушевни отношения. В атмосферата на въпросната задушевност измина една година. Тя не донесе нищо ново, ако не се броят парите, но те не ни хвърляха в кой знае какъв възторг, защото ние с Доктора така и не успяхме да измислим за какво да ги харчим. Всъщност купихме си едно БМВ, колата изглеждаше доста добре, но с това фантазията ни се изчерпа. По едно време решихме да си купим и апартамент — по-хубав и по-просторен, но ни домързя: не ни се щеше да напускаме мястото, с което вече бяхме свикнали. А хората, които се надяваха да им отворя очите, все идваха и идваха. Струваше ни се, че вече целият град се извървя, и то не по веднъж, но те продължаваха да извират отнякъде. Започнаха да пристигат клиенти от други райони, дори от такива, които бяха доста отдалечени. Когато веднъж в антрето се появи гражданка на неопределена възраст и с доста едро телосложение, която бе преодоляла разстояние от двеста километра, за да се види с мен, аз изпаднах в дълбок размисъл, а после направо се разстроих. Нима дарбата — или каквото и да беше това — ми бе изпратена свише просто за да стана една известна в цяла Русия врачка? Това никак не ме влечеше. Нима тя нямаше по-интересно приложение?
Дните минаваха, а аз продължавах да се тормозя от безрадостни мисли. Доктора също изглеждаше нещастен и също размишляваше, а понякога дори съжаляваше, че бе напуснал скъпата на сърцето му психиатрична болница, където от него имаше очевидна полза. Впрочем на Доктора му беше по-лесно — никога не беше късно да се върне в лудницата, но за мен подобна перспектива…