В самия разгар на самовглъбяването и анализа на собствената съдба, който се случи навръх Коледа, в нашия дом отново се появиха неканени гости, но този път от по-висок ранг. Аз четях „Юдейската война“ на Флавий и разсъждавах върху това, че навремето хората са живели далеч по-приятно, когато на вратата се позвъни. Доктора бързешком излезе в антрето от стаята си, а после надникна при мен и започна да прави разни тайнствени знаци, абсолютно забравил, че това е напълно излишно. Аз вече знаех, че при нас е дошъл скъп гост — босът на квартала, в който ние се подвизавахме. Именно на него ние най-усърдно снасяхме своята дан. Той се казваше Володя, по-точно — Владимир Павлович, а прякорът му беше доста странен — Кума, и би трябвало да се предполага, че произлиза от фамилията му — Кумачьов. Тъй като този прякор звучеше двусмислено и с намек за известно неуважение3, никой не се осмеляваше да го нарича така в очите. За мен той беше Владимир Павлович и до този момент с него се бяхме срещали два пъти, и двата — в казиното, на което той беше собственик и където аз бях отишла да прахосам част от парите, отнети от доверчивите граждани по напълно законен път. Общо взето, ние бяхме познати, но не чак дотам, че да ме посещава без предупреждение по вечерно време. Аз се изненадах и честно казано — малко се постреснах, но само до момента, в който той се появи в стаята ми, съпроводен от довереното си лице. В главата му нямаше нито една черна мисъл по мой адрес. Аз започнах да се радвам и да се усмихвам, а също така се впуснах да проявявам гостоприемството си.
— Не се притеснявай — махна с ръка Кума, след като се настани на фотьойла. — Дойдох просто ей така… да те видя за малко.
Аз притихнах на отсрещния фотьойл и продължих да изразявам дълбоко задоволство от нашата среща. Придружаващото го лице деликатно изчезна зад вратата, Доктора чисто и просто не се появяваше и изобщо ние седяхме сами, Кума се чудеше как по-ловко да започне разговора, а аз се дивях и го разглеждах.
Той беше с две години по-голям от мен и изглеждаше внушително и съвсем благопристойно. Не си бръснеше главата в съответствие с бандитската мода, не носеше ланци, пръстени и гривни и се обличаше елегантно. Изразяваше се напълно грамотно, псуваше само в крайни случаи, стараеше се да бъде справедлив — вярно, по начин и така, както той си представяше въпросната справедливост, не си падаше по кървавите разпри, смяташе садистите за кретени и до този момент не си бе слагал на душата греха на физическото убийство. Изобщо можеше да мине за напълно почтен младеж. Едни го уважаваха, други не го долюбваха особено, а някои много се страхуваха от него. Последните няколко дни се бяха оказали тежки за Кума и сега той се чудеше и маеше как да я кара нататък.
Беше се дотътрил да удовлетвори тъкмо тази своя потребност, но заради глупавото си перчене не искаше да ме помоли да му гледам, седеше с втренчен в мен поглед и се насилваше да изнамери причината, заради която ме бе удостоил с посещението си. Макар че работата не беше само в перченето, защото освен това той беше силно потиснат от примера на Коля Вихряй, който без време предаде богу дух, след като съзря шестицата купа в ръцете ми, но Кума не би признал това дори и пред самия себе си. Общо взето, без да си даваме зор, ние си поиграхме на котка и мишка.
— Минавах наблизо и си викам: я да се отбия — каза той, без да прояви особена фантазия. — Сега ти си нашата знаменитост…
— Само мъки — направих за всеки случай заключение аз. — Разходите са големи, ченгетата си врат гагата, няма спокойствие.
— Добре добре, нямах предвид това… Просто ми е интересно дали ти наистина можеш нещо, или това е някакъв фокус?
Аз въздъхнах със сведени очи и след като се поколебах известно време, отвърнах:
— Разбира се, че е фокус. Теб няма да те лъжа.
— Така ли? — Той имаше вид на разочарован. — А разправят, че каквото и да кажеш, всичко е едно към едно.
— Психология — свих рамене аз. Психологията го заинтригува. И тъй като разбрах, че няма да се отърва от него просто ей така, му предложих: — Мога да ти покажа как става това.
— Хайде.
— Започвам с най-лесното. Например — нещастна любов. Ти се подсмихна накриво, значи не те заплашва такава. Финансови проблеми. Макар да знаеш, че всичко това е фишек, ти се напрегна. Аз наблюдавам, засичам… е, и така нататък.
— А картите?
— Картите са за пред хората. Че как без карти?
— Значи фишек, казваш? — оклюма се Владимир Павлович.