— Аха. Само че, моля те, направи ми една услуга: трай си по въпроса. Имам добър бизнес и коректно си плащам данъците.
Кума се подсмихна, но не побърза да си тръгне, а започна да се оглежда наоколо и да се колебае. Аз също не бързах заникъде, тъй като седях в собствения си фотьойл, пък и въобще нямах никаква работа и чаках да видя дали той щеше да се осмели да произнесе онова, за което си мислеше, или тъй и щеше да си отиде, без да го сподели.
— Жалко — каза внезапно той. — Такъв човек щеше да ми е много полезен, особено сега. Щеше да нареди картите и да каже какво трябва да очаквам. — Кума се засмя, но всъщност говореше сериозно.
— Каквото не мога, не мога — натъжих се аз. — А пък нямам никакво желание да те лъжа. Ти не си човек, на когото мога да хвърлям прах в очите. — Направих пауза и продължих, тъй като разбрах, че той все така не бърза да си ходи: — Искаш ли да пийнем нещо? Вярно, нямам водка, но малко коняк ще се намери.
— Дай коняка. Впрочем аз не обичам водка.
„Много добре знам това“, насмешливо казах аз, само че наум. Отидох в кухнята и се върнах с един поднос, върху който имаше гарафа с коняк, хапки с хайвер, лимон на резенчета и салам на парченца (Доктора искаше да го изхвърли, а я виж как влезе в работа.) Пийнахме и замезихме с хайвера. Кума продължи да ме разглежда и в този момент мислите му бяха любопитни, но напълно безопасни за мен, така че аз се отпуснах. А след втората чаша той попита:
— Откъде си?
— Отдалече — отвърнах аз, а той отново попита:
— И какъв вятър те довя при нас?
— Пристигнах с кола. Вашият град ми легна на сърцето, защото тук никой не ме познава.
— Ти си печена мадама и на вид си вряла и кипяла, явно имаш опит в живота — кимна Кума, а аз се подсмихнах:
— Физиономията ми ли не ти харесва?
— Физиономията ти си е наред, но погледът ти е лош. При мен има един с такъв поглед, от десет години го познавам, но за нищо на света не бих застанал с гръб към него.
— Аз, общо взето, съм кротка — закаканизах — и не си търся белята. Живея си спокойно и на никого не преча.
— Аха — съгласи се той и погледна изпод вежди.
— И все пак мутрата ми не ти харесва — подсмихнах се аз, а Кума сви рамене.
— Казах ти: мутрата ти е нормална… — На това място той се разсмя. — Не се обиждай. Естествено белезите не красят жената. Кой те нареди така?
— Един самосвал — с леко глуповат поглед отвърнах аз. — Тръгнах на пазар за Москва, пътувах си и на никого не пречех и изведнъж онзи алкохолик връхлетя отгоре ми. „Целунахме се“ с него, той умря, а на мен ми остави украшения за цял живот, та да го помня по-дълго.
— Лош късмет — изсумтя Кума, остави чашата и стана.
— Е, какво пък, благодаря за почерпката.
— Заповядай, когато искаш. Винаги се радвам да видя хубав човек.
— А твоя Доктор какъв е, наистина ли е доктор или и това е фишек? — неочаквано попита Кума, когато вече бе стигнал до входната врата.
— Доктора е лекар, лекуваше откачалките, но те му омръзнаха, защото покрай тях без малко и той да превърти, та затова тръгна с мен.
— Интересно… Да вървим, Серьога — подвикна Кума на охранителя си и ми каза през смях: — Но за самосвала лъжеш. Никакъв шофьор не ти е завещавал спомени за себе си, ама кой ли е? Да не би да си дошла в нашия град да свиеш любовно гнезденце?
— При мен положението с любовта е кофти — разтревожих се аз. — Имам големи проблеми по женска линия. И ти се кълна в Бога, че никой няма да има неприятности заради мен. Клиентите са доволни, другарувам си с властите, а вас много ви уважавам.
— Добре, щом е така — пророни сериозно Кума и най-сетне си тръгна.
А аз се замислих.
От дълбоките размисли ме изтръгна Доктора, който се появи в стаята.
— Какво искаше оня?
— Супер оръжие — разперих ръце аз. — Да знае всичко за конкурентите си и да предвижда своевременно всяка тяхна крачка. Съгласи се, че в това има някакъв смисъл.
— Ти каза ли му? — сепна се Доктора, впрочем без сам да вярва, че това е възможно.
— Не, разбира се. Признах си, че правя фокуси и баламосвам народа. А той се разстрои.
— И какво ще стане сега?
— Нищо.
— Ще вечеряш ли? — поинтересува се Доктора, след като постоя малко на прага.
— Не. Късно е вече.
Той изчезна зад вратата, а аз се приближих до прозореца и се втренчих в тъмнината. Неочакваното посещение на Кума ме наведе на интересни размисли. Превъртах ги и така, и иначе и те все повече и повече ми допадаха. Какво, по дяволите, правех в този град? Знак ли чаках? А може би посещението на Кума беше тъкмо този знак — кой би могъл да каже със сигурност? Трябваше по някакъв по-деликатен начин да попришпоря Господа. Че колко време можех да седя тук без работа? Беше ми скучно. И на Доктора му беше скучно, а за мен — да не говорим. По цял ден се ровех в мислите на разни малоумници и поне да имаше някаква полза от това… Полза, разбира се, имаше — тук малко пресилвах нещата, но въпреки това ми беше скучно. С две думи, след като Мохамед не отиваше при планината, значи бе настъпил моментът аз да се размърдам.