Целунах го и нежно изчуруликах:
— Това съм аз, Докторе, аз съм. И много те обичам.
— Не е вярно — усмихна се той. — Но за мен най-важното е друго. Ти знаеш какво.
— Разбира се. Аз те обичам и ти си ми страшно необходим.
— Благодаря. — Той отвори вратата на колата и ми помогна да седна. — Ти си най-красивата жена на света.
— Благодаря — изпунтирах го аз и ние се отправихме към хотела.
Ако се съдеше по впечатлението, което направих там, появяването ми можеше да се сравни със слабо изригване на вулкан. Докато попълвах формулярите, служителите, гостите и прочее безделници в хотела се тълпяха наоколо. Това ме радваше, защото показваше, че парите ми не бяха отишли на вятъра и операцията явно си бе казала думата.
След като изпратих Доктора в хотелската му стая, аз се настаних пред огледалото в моята и се втренчих в себе си. Външността ми беше много удобна, защото лесно се променяше: косата на опашка отзад, очите сведени — и ето ти свенлива хубавица, мамина щерчица; косата на прав път, усмивката до ушите, игриви пламъчета в очите — и ето ти весела бърборана, душа на компанията; косата вдигната нагоре, поглед право напред — и ето ти фаталната жена. И дотук. Засега тези три маски ми бяха предостатъчни.
Кимнах удовлетворено и си полегнах с намерението да помисля по въпроса кое би било най-доброто място, на което бих могла да срещна бъдещия си съпруг. Спрях се на казината. Това беше още една от особеностите на моя характер: след паметната среща с Монаха подобен тип публични места би трябвало да пораждат у мен опасения и дори да изпитвам страх от тях, или те абсолютно задължително трябваше да пробуждат у мен поне лоши спомени, но аз избрах именно казината — очевидно благодарение на противоречивия си дух. И реших да си търся мъж там, като преди това с Доктора се отправихме на разузнаване. По принцип казината се възприемат като прилични места, а посетителите им обикновено са състоятелни хора. Много бързо открихме едно точно такова. То се намираше в съседния хотел и ние тутакси се преместихме да живеем в него, тъй като, слава богу, средствата ни позволяваха това, а пък и там имаше свободни стаи.
В късната вечер Доктора си облече скъп костюм, в който изглеждаше твърде елегантно и дори сам се хареса в него, макар да се шегуваше, че с въпросния тоалет прилича на руснак от нов тип. Не можех да преценя дали той беше от нов или от стар тип, но така Доктора имаше вид на шеф на процъфтяваща банка, а не на нещатен лекар от градската лудница — обстоятелство, на което по обясними причини се радвах от сърце и душа. Аз си облякох една вечерна рокля и се почувствах още по-доволна: кой каквото ще да казва, но да си красива жена и освен това да разполагаш с пари е много приятно.
Ние влязохме заедно в казиното, но щом се озовахме там, веднага се разделихме. Доктора играеше с дребни суми, а аз сновях между масите, вглеждах се и се вслушвах в хората. В началото вниманието ми привлече един господин на неопределена възраст с деликатни маниери. След като повисях покрай него около петнадесет минути, разбрах, че чичкото хич не е лесен и би било по-добре човек да стои далеч от този мъж. И в същия момент забелязах бъдещия си съпруг. Беше висок, слаб, със светъл костюм и ярка вратовръзка, усмихваше се ослепително и губеше пари на общо основание. Настаних се близо до него и забих поглед в обратната посока. След петнадесет минути усмивката изчезна от лицето му, след това ръцете му се изпотиха, а след още половин час погледът му стана стъклен, а по челото му избиха едри капки пот. Работата му беше спукана. Точно от такъв младеж имах нужда.
В мига, в който той прахоса всичките си пари и си остави само малко дребни, аз знаех за него всичко, което исках да зная, и тръгнах подире му. Ние се сблъскахме на вратата, т.е. аз се забързах, опитвайки се да се промъкна през отворената от него врата, но тъй като той беше силно развълнуван, не забеляза това. Закачи ме с лакът, вдигна поглед и бързешком се извини, разтваряйки по-широко вратата.
Аз се усмихнах закачливо и дори предизвикателно. Младежът беше дрънкало и женкар и в друг момент би се впил в мен като кърлеж, но в този жените не го интересуваха. Почти не го интересуваха.
— Извинете — повтори още веднъж той, стрелна ме с поглед, увери се, че съм без придружител, и започна да прехвърля наум дали има смисъл да ме покани в бара с последните си пари. Реших, че има смисъл и казах: