— Той ли ви изпрати? — промълви Максим. Това беше страшно глупав въпрос, аз се ядосах и посегнах към телефона, а той изврещя: — Съгласен съм!
— Отдавна трябваше да стане така — измърмори Доктора. — Само ни мътите главите.
Тук той малко преувеличаваше, защото в този случай беше под въпрос кой на кого мътеше главата.
— Вие с мен ли ще дойдете? — с известен страх попита Максим.
— Не. Мен ме влече към родните места. Едва ли след бракосъчетанието ще се срещнем някога повече.
— Но… — подхвана той, ала Доктора рязко го прекъсна:
— Пак ли започваш?
— Добре. А парите? Кога ще ги получа?
— Ти трябва да ги върнеш в петък, така че ще ги получиш в петък. Впрочем така ще е по-добре за теб. Имаш склонност към хазарта и пак ще вземеш да профукаш всичко. Да смятаме, че сме се разбрали — обобщих аз.
— И какво ще правим сега? — попита той, изпаднал в крайно недоумение.
— Сега ти ще си отидеш вкъщи, ще си почиваш и ще се подготвяш за церемонията. Постарай се да не излизаш от дома си, ако това не е крайно наложително. Аз ще ти се обадя. Да, остави си паспорта, ще ни трябва.
Максим остави паспорта си на масата, стана и нерешително изрече:
— Ами аз да си тръгвам?
— Всичко хубаво — отвърна Доктора.
— Ами моят телефон? — притесни се младежът и попита с втренчен поглед: — Или вие го знаете?
— Запиши си го — кимнах аз, той записа собствения си телефонен номер и бързешком излезе.
А Доктора се разсмя.
— Страхотно! — каза той, след като се умори да се смее и дори поклати глава в знак на това, че случката много му е харесала. Току-виж, си паднеше по цялата тази работа. Но след петнадесет минути се замисли. — Варя, ами ако този младеж изобщо не е чак такъв глупак…
— Той е страхливец и мерзавец. Ще си седи вкъщи като мишка и ще чака обаждането ни. Но за всеки случай трябва да се преместим оттук. Ще намерим някое общежитие за гостуващи в столицата селяни — изсмях се аз. — Слава богу, Москва не е малък град и на юначните момчета ще им е нужно време, за да ни открият.
Ала никой не се опитваше да ни открие. Както стана ясно по-късно, Максим си седял вкъщи и шумно тракал със зъби. Доктора посети гражданското, поговори с милите хора там и те стигнаха до единодушното мнение, че глупавите формалности не бива да се превръщат в препятствие пред чистата любов и семейното щастие.
След три дни аз се омъжих за Максим Петрович Осипов, в петък той върна парите под моето мъдро ръководство (ръководството се състоеше в това, че незабелязано го съпроводихме, за да се убедим, че ще даде парите на когото трябва и пътьом няма да се отбие в някое казино), а след още един ден ние се сбогувахме с него на летището. Максим отпътува за Канада. Със своите лоши навици едва ли щеше да се върне отново тук: просто нямаше да сколаса да събере пари за обратен билет.
Вечерта вечеряхме с Доктора в един ресторант, той размишляваше, а аз се вслушвах в него.
— Ти му даде парите — каза Доктора. За разлика от Валя, той не обичаше да се ровя в мислите му и предпочиташе да разговаря.
— Естествено.
— Макар че можеше да не му ги даваш. Какво те засяга дали той ще бъде в Канада или в гробището! Дори в гробището е по-удобно.
— Не, Докторе. Първо, всичко трябва да бъде честно. Второ, на мен ми трябва жив мъж в чужбина, защото само така мога да обясня лудите пари, с които разполагам.
— Според мен само усложняваш нещата.
— Може би, но така е по-интересно…
— Впрочем не ни останаха много пари. Съпругът ти ни излезе доста скъпо.
— Какво ли не прави човек заради любовта! — прихнах аз и добавих: — Парите не са проблем.
— Пак ли ще започнеш да врачуваш?
— Не. Трябват ми веднага и много. Москва е хубав град, тук човек има големи възможности.
— Не искаш ли да споделиш плановете си с мен? — въздъхна Доктора.
— Нямам никакви планове. Да вървим в казиното.
Казината се превърнаха в мое любимо място за прекарване на свободното време. И тъй като напоследък целият ми живот се състоеше само от свободно време, аз често пребивавах в казината. Тук се събираха различни, необикновени и дори опасни хора. Аз много се надявах, че ще ми провърви, само трябваше да се заредя с търпение и да разчитам на късмета си.