— Ако това е шега… — започна той, но гласът му звучеше спокойно, а в него се долавяше и известна заинтригуваност.
— Да не би да съм глупачка, че да се шегувам с вас? Ще ми платите моите проценти, след като си върнете парите. И не бъдете скръндза. Мога да ви бъда полезна още дълго време… Какво ще кажете?
Той помълча минута-две, през които аз се притесних, но после се изсмя и каза:
— Ами ако те измамя? Не се ли страхуваш?
— Май не съм чувала да нарушавате дадената дума. Но ако ме измамите, какво да се прави… Останете си със здраве, ще загубите верен приятел, а аз вече ви казах, че мога да ви бъда полезна.
— Май не съм чувал за съществуването на верни приятели — подигра ми се той, а аз се разсмях:
— Аз не съм просто верен, аз съм десетпроцентов.
— Добре — съгласи се, след като помисли още малко, а аз му обясних къде би трябвало да търси паричките си.
Отначало той не повярва и дори се разгневи. Аркадий Михайлович беше зле възпитан, езиковият му запас ме угнетяваше и аз затворих слушалката. Обадих му се след един час с надеждата, че през това време е успял да се успокои. Той не само се беше успокоил, но и бе започнал да действа и очевидно бе открил нещо, което го навеждаше на мисълта, че казаното от мен не е чак такава глупост. Аз подробно го посветих в плановете на чуждата операция, а той внимателно ме слушаше и по всичко личеше, че се натъжава, тъй като ставаше дума за негов близък приятел и съратник. В края на разговора ни попита:
— Коя си ти?
А аз отвърнах:
— Ако се сприятелим, скоро ще разбереш.
Уговорихме се да му се обадя на другия ден. Позвъних му следобед от една московска гара. Слушалката вдигна самият Аркадий Михайлович.
— Здравейте! — поздравих аз и полюбопитствах: — Какво става с нашите работи?
— Слушай, коя си ти? — някак угоднически попита той, тъй като явно умираше от любопитство. Дори по гласа му се усещаше, че е доволен и заинтригуван.
— И все пак — изсмях се аз — какво става с нашите работи и по-точно — с вашите парички?
— Всичко е наред.
— Излиза, че съм заслужила наградата си?
— Естествено. Ела.
— Къде? — развеселих се аз.
— Където кажеш. Ако искаш, при мен…
Точно при него не исках да ходя.
— Вие сте ми много симпатичен, но аз по природа съм срамежлива и не обичам да бързам. Затова нека някое от вашите момчета да дойде на една гара и да остави парите в една от багажните камери. Ще ви кажа номера. И много ви моля — не бързайте да се срещнете с мен днес. Аз съм плашлива дама, ще ме стреснете и повече няма да се появя. А вие нямате чак толкова много верни приятели, дори и срещу десет процента.
— Кажи поне как се казваш? — засмя се той, а аз отвърнах:
— Варвара. — Тъй като не намирах нищо опасно в това.
— Добре, Варвара. Кажи къде трябва да изпратя момчето. Купи си парцалки с тези мангизи и ми ела на гости. Много ми е любопитно да те видя.
„От любопитни не можеш да се разминеш“, измърморих аз наум, а на глас казах:
— Ще имате време да ми се нагледате и дори да ви омръзна.
Общо взето, разделихме се с добро.
Момчето трябваше да пристигне след половин час. Доктора зае позиция в дъното на залата, зачете се в един вестник и току поглеждаше встрани. Видът му беше съвсем подходящ за целта — евтин анцуг, шушляково яке, кецове, раничка, каскет, изобщо — стои си някакъв човек и чака влака. Аз отидох в колата и се издокарах със синя работна престилка, платненки с гумени подметки и забрадка. Смъкнах забрадката до веждите си, освен това си сложих очила с отвратителни рамки и прокарах ръка по двигателя на колата, а после — и по лицето си, защото трябваше да замаскирам натрапчивата си хубост, т.е. да я замажа.
В този вид би трябвало да мина за чистачка, но всъщност не се реших да взема кофа и четка, та да не би случайно да се сблъскам с някоя истинска чистачка и да предизвикам подозрение. Появих се в залата след десет минути, като се преструвах, че живо се интересувам от празните бутилки. Доктора незабележимо ми кимна, което означаваше, че не бе съзрял нищо подозрително.
Точно след половин час се появи момчето, което имаше възможно най-обикновен вид и носеше пакет в ръцете си. То се приближи до посоченото място и след две минути се оттегли. Аз тръгнах след него и го изпратих до вратата. Не се забелязваше нищо, което да предупреждава за засада. Изпаднала в почуда, аз се отпуснах на една пейка и поизчаках известно време. Аркадий Михайлович честно удържа на думата си.