Кимнах, Доктора се отправи да вземе парите и след десет минути ние се срещнахме, но вече в колата. Доктора запали мотора и се понесе като подгонен, тъй като продължаваше да се бои, че ще ни преследват, а аз заврях нос в пакета. Пачките пари, пристегнати с червени ластичета, изглеждаха много симпатично — червеното върху зеленото просто плакнеше окото.
— Стана! — възкликна Доктора, поклати глава, удари с длан по волана и повтори: — Виж ти — стана!
Очите му горяха и в това състояние той, общо взето, не изглеждаше зле.
— Слушай, Докторе — изсмях се аз, — ама ти се оказа роден авантюрист.
Той сподави малко радостта си и като че ли се засрами.
— Усмихни се — помолих го аз. — Харесва ми, когато очите ти пламтят.
— Страхотно рискувахме — отбеляза той след кратко мълчание.
— Е, съвсем малко. Ако някой се въртеше наоколо, щях да забележа.
— Имам странно усещане — поклати глава той и дори въздъхна, а аз си помислих, че всичко това наистина можеше да се хареса на Доктора. В това нямаше нищо лошо. Само да престанеше да търси смисъла на живота и изобщо да гледаше по-ведро на нещата. — Какво ще правим сега? — попита след няколко минути.
— Сега ще отидем в родния си град. Нямаме какво да правим повече тук.
5
Родният град ни посрещна с проливен дъжд. Пристигнахме доста късно, спряхме на околовръстния път, близо до поста на пътната милиция, и решихме да прекараме нощта в колата. В града никой не ни очакваше, а удоволствието да се мъкнем под дъжда в търсене на подслон не беше голямо.
Когато на сутринта отлепихме очи, закусихме на гарата, а сетне направихме опознавателно пътуване из града. За две години и половина той почти не се бе променил. Това предизвика у нас колкото тъга, толкова и задоволство.
Минахме покрай паметната психиатрична болница, Доктора се натъжи, а аз казах:
— Мисля, че с радост ще те върнат на работа.
Той не отвърна нищо, но на мен това не ми беше необходимо.
В осем и половина купих един току-що излязъл вестник и проучих колонката с обяви под наслов „Давам под наем“ и „Продавам“. Към пет часа вечерта ние вече се нанасяхме в една панелна гарсониера с голяма кухня и миниатюрна стая. Хазяйката — дама на около шестдесет години с яркооранжева коса и лице на булдог — ме пронизваше с поглед и в течение на повече от два часа ми обясняваше какво трябва и какво не трябва да правя. А после си отиде, след като получи срещу квартирата наема за половин година напред. Аз не предвиждах да живея толкова дълго в този развъдник на дървеници, но в момента нямах възможност да избирам особено, защото животът на колела не ме привличаше.
След една седмица ние се преместихме в приличен апартамент, по-точно — преместих се аз, а на този етап Доктора остана в гарсониерата. Беше решено, че оттук нататък ще живеем отделно. В началото Доктора възразяваше вяло и по-скоро от приличие, защото — каквото и да говореше — на него му тежеше да бъде по двадесет и четири часа в денонощие под моя бдителен контрол, а пък аз малко се дразнех от постоянното му присъствие покрай мен.
След известно време той също смени местоживеенето си и се настани недалеч от моята квартира — в напълно приличен едностаен апартамент. Грижите по обзавеждането ме отвлякоха от основната ми мисъл, а тя беше: защо се върнахме? Доктора бе сигурен, че целта беше да отмъстим на оскърбителите, да ги накажем, да ги възмездим и други такива. Както вече казах, мисълта за отмъщението не предизвикваше у мен особен ентусиазъм, но за сметка на това опитът, който придобих в Москва, ми вдъхна доста надежди. Искаше ми се да наситя живота си със съдържание, независимо дали това мое съдържание би се сторило на някого една нелепост. По-важното за мен беше да ми бъде интересно.
Да започна новия си живот в града, където се бях подвизавала като врачка, беше неразумно, в Москва имаше огромни възможности, но и трудностите бяха с камари, беше ми необходим среден град — не много голям, но и не много малък, а в такъв случай, щом родното ми място отговаряше на моите изисквания, беше съвсем нормално да се върна там.
В първата свободна вечер, след като приключихме с проблемите по обзавеждането, тръгнахме по казината. Доктора си мислеше, че отиваме на разузнаване и общо взето, това беше горе-долу вярно, макар че аз не търсех врагове, а приложение на своите способности.
Както винаги, казината ни накараха да се почувстваме щастливи. След като пет поредни вечери се мотахме в пет различни заведения, аз разбрах, че едва ли щях да изпитам скука в родното си място. Предимството на малкия град пред столицата беше очевидно, защото не възникваше никаква необходимост от допълнителни сведения, тъй че за две седмици аз узнах почти всички тайни от живота на областния център. Но едно беше да знаеш, а съвсем друго да намериш достойно приложение на знанията си, и аз започнах да мисля какво да правя със своите знания.