— Е, никога не можеш да знаеш предварително. Може пък и ченгето да ми потрябва за нещо.
— Рискуваш — свъсено повтори Доктора. — Той не е глупак и ще поиска да разбере откъде имаш информация.
— Скоро ще си изясним дали е глупак, или не е и това ще бъде нашата задача днес. Желанието за сътрудничество би трябвало да събуди любопитство у умното ченге. А пък ако е глупаво, изобщо няма да имаме проблеми.
— Напразно се отнасяш толкова несериозно към тази работа. — Наум Доктора добави още нещо от сорта на това, че хората имат къса памет, което било много жалко…
— Чуй ме — реших малко да го поуспокоя аз. — Нямам намерение да обяснявам нищо на Орлов и ако някой в органите за сигурност се заинтересува от неговия източник на информация, той ще трябва да се оправя сам, иначе източникът му веднага ще пресъхне, но виж — ако се заинтересуват момчетата…
— А защо не? — ядоса се Доктора. — Пълно е с продажни ченгета и ти естествено ще разбереш това, но едва ли тогава ще има някакъв смисъл, тъй като те също вече ще знаят за теб.
— Ако момчетата имат поне една гънка в главите си, няма да се хванат на приказките на едно ченге, защото аз съм в града от един месец и не съм завързала никакви запознанства в техните среди. Просто обичам да профуквам паричките си по казината, но какво отношение може да има това към нещастието, сполетяло господин Теплов? — Вярно, предишния път момчетата не се уповаваха на логиката, а пък мен така и не ме изслушаха, тъй че тук Доктора, разбира се, беше прав. Но преди две години аз бях твърде далеч от подобни неща, а сега имах опит и по-точно не опит, а знания… Ако дадеше бог, щяха да ми свършат работа. — При всички случаи късно е да обсъждаме това — въздъхнах аз. — Вече му се обадих, казах му коя съм и сега той се кани да ми дойде на гости.
— Да се надяваме, че Орлов е порядъчен човек — пророни Доктора, но личеше, че силно се съмнява в това. Понякога той беше прав.
Седях във фотьойла до прозореца и се опитвах да чета, а погледът ми непрекъснато се връщаше към стрелките на часовника. Макар че с Орлов не се бяхме уговаряли за точен час, аз започвах да нервнича. Доктора се щураше из кухнята и приготвяше вечеря, твърдейки, че физическият труд го успокоява. Предложих му да си отиде, но в отговор той ме стрелна с такъв поглед и ме възнагради с такива мисли, че аз хукнах към стаята си, мрънкайки си съвсем неподходящото: „Бели пеперудки, къде отлетяхте…“
Доктора успя да приготви вечерята и ние успяхме да я изядем, а ченгето все не идваше.
— Може би няма да се появи? — усъмни се Доктора, а аз се учудих:
— Шегуваш ли се? Та той би трябвало да прояви любопитство… поне малко. Работата му е трудна, работното му време е ненормирано, така че ще трябва да почакаме.
Тъкмо бях престанала да лея сълзи за тежката участ на ченгето, когато на вратата се позвъни.
— Аз ще отворя — заяви, кой знае защо шепнешком, Доктора.
Аз останах във фотьойла. Доктора отвори входната врата, а аз се вслушах: ако се съдеше по тишината, в антрето беше станал малък конфуз. Явно Орлов изобщо не бе очаквал да види тук импозантен мъж с хубав костюм и бе решил, че е сбъркал мястото или нещо още по-лошо — че просто са му вързали тенекия.
— Влизайте, Евгений Петрович! — подвикнах, за да го успокоя.
— Как разбрахте, че съм аз? — попита той, влизайки в стаята. — Да не би да имате дарба да провиждате?
— Всичко е далеч по-просто — усмихнах се колкото се може по-искрено. — При нас никой не идва, а пък вас ви очаквах. Моля, седнете и се чувствайте като у дома си. Ако искате, можем да измислим нещо за пийване.
— Благодаря — леко се усмихна той и седна във фотьойла срещу мен.
Доктора, който бе влязъл в стаята след него, помълча малко на прага и изчезна към кухнята.
— Да ви призная, Варвара Сергеевна, вие ме заинтригувахте. А сега и лицето ви ми се струва познато. Случайно да сме се срещали преди?
— Срещали сме се — кимнах аз и се усмихнах още по-широко. — Преди повече от две години…
Той се вгледа внимателно в мен, замълча и дори се намръщи. А някъде след около две минути каза:
— Не може да бъде…
— Може — изсумтях аз.
— Та нали бяхте напуснали града? А сега сте се върнали?
— Да, стана ми мъчно.
— Омъжили сте се, съпругът ви е в чужбина, а вие — хоп! — назад при руските брези, така ли?
— Точно така. Просто имам някаква непреодолима непоносимост към тъй наречената чужбина, страхувам се да не умра от мъка там, не ставам за емигрант.