— Страшно сте се променили — недоволно поклати глава той. — Не бих ви познал. Женитбата ли ви се отрази така?
— И още как! Нищо не разкрасява жената така, както истинската любов.
— И как живеете с такава любов на различни места?
— При мъжете работата винаги е на първо място и се налага да проявявам разбиране.
Ние внимателно се вглеждахме един в друг. Не знаех какво бе забелязал той, но аз разбрах всичко, което исках. И се успокоих. Опасенията ми, че ще се наложи да говоря дълго с Орлов, да му обяснявам и да го убеждавам, веднага изчезнаха. Подготвената ми предварително реч се оказа смехотворна. Орлов беше циник, при това убеден, вярваше в законността, колкото аз — в обещанията от рекламите, а думата справедливост го караше да се подсмихва снизходително. По стар ченгесарски навик той злостно и неотклонно мразеше бандитите и съвсем искрено смяташе, че те трябва да бъдат бесени по стълбовете на уличните лампи. Например по дължината на булеварда. Ако ги хванеха през нощта, да ги обесват на сутринта, а до тях — и адвокатите им, та да не защитават тази измет. И те да си висят по лампите — за радост на честните хора и за назидание на разните боклуци.
В главата му можеха да се намерят много такива практични идеи. Аз винаги се отнасях с уважение към хората с принципи — може би защото нямах собствени. Освен с тези мисли, съзнанието му беше заето и с други неща, а по-точно — с кариерата му. Орлов бе преминал границата на четиридесетте, от небето не му падаха звезди, заплатата на ченге му навяваше тъга, а постоянните ругатни на началството му го дразнеха. Той все по-често си мислеше с отчаяние, че по-високите чинове не го очакват — няма нужните познанства, а и не блести с талант, което означаваше, че скоро ще излезе в унизителна заради мизерната сума пенсия и ще стане или нечий охранител, или нещо още по-лошо — пазач. И до края на живота си ще брои копейките си, ще бъде подчинен на някого и ще слуша упреците на жена си.
Очевидно моите настойчиви погледи малко го посмутиха, защото Орлов се подсмихна накриво, настани се по-удобно в креслото и каза:
— Е, целият съм в слух…
— Да не би да си мислите, че ще чуете някакъв увлекателен разказ? — подсмихнах се в отговор аз. — Просто исках да подновим запознанството си… да разбера как се чувствате, а и да ви благодаря, че преди две години се отнесохте към мен с искрена съпричастност.
— И само това ли? — усъмни се той, а аз се засмях:
— Не, разбира се. Имам едно предложение: нека да обединим усилията си, да се борим с престъпността и едновременно с това да градим вашата кариера. Ще излезете в пенсия като генерал. Как ви звучи тази перспектива? Вдъхновява ли ви?
— Перспективата е цветуща, няма що! — развесели се той. — Но генерал току-така не се става.
— И вие няма да станете току-така, а ще ви произведат заради доблестни постижения в борбата с организираната престъпност. Ако правите по три-четири удара на месец — такива като вчерашния например, можете да разчитате на поредната звездичка. Или и при вас също е бардак и звездичките не се дават за доблестни постижения?
— Господ е милостив! — въздъхна той, пронизвайки ме с поглед, и каза: — Сериозно ли говорите? Нямам предвид звездичките, а вашата информираност.
— Имахте възможност сам да се убедите в моята информираност, нали така?
— Имах, Варвара…
— Може без официалности4 — прекъснах го. — Аз съм младо момиче, така че няма да се обидя.
— Варя… надявам се, че си давате сметка…
— Разбира се — отново го прекъснах аз. — Нали знаете, че съм интелигентна и няма да си сложа главата в торбата от глупост…
— И смятате да се преборите с бандитите сама, така ли?
— Че защо сама? — обидих се аз. — А вие? А прокуратурата? Не, сама не бих се наела…
— И как мислите да получавате информацията, нали за това става дума?
— Извинете, но това си е моя работа. А вашата е да арестувате бандитите и мошениците.
— Винаги ще се радвам да ги арестувам. И да ги тикна в затвора за дълго, стига да има за какво… Градът ни се напълни с всякаква измет. Но…
— Евгений Петрович — разперих ръце аз, — пак ли започвате? Аз нямам намерение да се разкривам, а вие сте умен човек и ще измислите какво да кажете на своите хора… по непроверени данни и други такива. Извинете, може би не се изразявам правилно. Познанията ми за вашата работа са единствено от книгите, но проблемът е там, че не обичам криминалните романи, така че дори по тази линия знанията ми са нищожни. Но вчера за мен беше истинско удоволствие да наблюдавам вашата работа, макар че не ми позволиха да й се насладя докрай — изпъдиха ме. Жалко, беше много въздействащо.
4
В Русия уважителното обръщение към по-възрастен или по-високопоставен човек изисква употребата на име и презиме. — Б.пр.