— Значи на всичкото отгоре вие сте решили да проверите и как ще реагираме? — поклати глава той.
— Изобщо не съм проверявала. Гонеше ме любопитството.
— Тази черта от човешкия характер заслужава извинение… — Орлов помисли малко и се зае отново да ме убеждава, но по-скоро от приличие: — Вие сте станали изключително красива жена и имате достъп до хорските тайни, от което аз си правя извода, че имате приятел, който споделя с вас своите тайни. От опит зная, че такива хора не живеят дълго. Контраразузнаването на престъпниците е смазана машина, работи със страшна сила и колкото и да е обиграно вашето момче, в края на краищата ще го засекат, а той ще повлече със себе си и вас. А вие много добре знаете какво ще стане по-нататък. Мога само да добавя, че едва ли ще извадите късмет втори път. В смисъл — да оживеете.
— Странна личност сте вие — обидих се аз. — Човек иска да бъде полезен на правосъдието, а вие го разубеждавате…
— Не го разубеждавам, а го предупреждавам — подсмихна се той. — Впрочем длъжен съм да го направя.
— Аз пък съм чела в книжките, че вие вербувате хората да работят за вас. Май че дори и пари им давате. А аз го правя от идейни подбуди…
— Добре — засмя се той. — И какво искате от мен? Наистина ли имате само идейни подбуди и нямате никакъв интерес?
— Имам интерес, признавам си. Обмен на информация. Ще ми трябват някои сведения за хората от вашия контингент, само онова, което ще помогне на работата ми. Както виждате, не искам нищо особено. Е, спазарихме ли се?
В този момент в главата на Орлов кръжаха орляци от мисли, чиято същност се свеждаше до следното: „Девойката си е въобразила, че е Мата Хари, както и да е, нека се прави на интересна. Това по никакъв начин не ми вреди. Мога и да си трая за нейното съществуване, ако научи нещо читаво, ползата ще е явна, а ако изгори, какво да се прави… аз я предупредих.“
— Съгласете си — засмях се аз. — Няма да съжалявате. Все едно, вие нищо не рискувате, а може и да станете генерал — какво ли не прави дяволът, когато Господ спи.
И ние си стиснахме ръцете. Появи се Доктора, донесе коняк и някакви мезета и пресушавайки бутилката, ние кротко разговаряхме, изпълнени с взаимно любопитство, и обсъждахме предимно криминалната обстановка в града. Тя предизвикваше скръб у органите и тревога сред гражданите.
Доктора изглеждаше замислен, но участваше в разговора и внимателно слушаше.
Чак към единадесет часа, след като се уговорихме къде и как би трябвало да се обаждам и за всеки случай измислихме разни завързани думички, наподобяващи пароли, Орлов си тръгна за вкъщи. За миг през ума му мина мисълта: кой кого завербува днес? Тази мисъл се мерна и изчезна, без да придобие опасни размери, и аз въздъхнах с облекчение.
— Доволна ли си? — попита Доктора. Аз миех чиниите, а той пушеше до прозореца.
— Ще съм доволна, когато от нашата дружба излезе нещо читаво.
6
На следващата вечер ние отново се отправихме към казината и в течение на две седмици ходихме в тях като на работа. Казината бяха различни, хората в тях — също, но мислите в главите на тези хора бяха абсолютно безинтересни. Разбира се, успях да докопам разни неща, но те се свеждаха до няколко незначителни глупости. Не ми се искаше да безпокоя Орлов за дреболии. Той също не ми се обаждаше и животът започна да ме плаши с откровената си скука.
Тъкмо заради въпросната скука аз започнах да се обаждам в милицията и да съобщавам за различни произшествия: например че са свалили гумите на една „Волга“, оставена от собственика й до входа му на еди-кой си адрес, и че те могат да бъдат намерени в гаража на гражданина еди-кой си, чийто адрес се прилагаше. Правеше ми впечатление, че органите не само се отнасяха недоверчиво към обажданията ми, но дори и като че ли се ядосваха на моята информираност. Един вид: добре де, като са свалили гумите, значи са ги свалили, не е трябвало да зарязват колата без надзор нощем, за целта си имало платени паркинги, те са приели жалбата на потърпевшия, какво още могат да направят? Аз бях настойчива и с това още повече ги дразнех. Не рискувах да се обаждам от квартирата си, а от уличните автомати не беше удобно — те бяха малко на брой и пред тях висяха големи опашки.
Вечерно време стриктно ходехме по казината, а денем аз звънях по телефона. Подозирах, че ченгетата вече ми имаха страхотен зъб и с удоволствие биха го впили в мен, хвърляйки се с всички сили да издирят неканения помощник, но, както се казва, не им беше писано.