Аз най-сериозно се тревожех, че тъй и ще си остана млад приятел на милицията, а Орлов ще си умре майор, но в този момент най-неочаквано късметът ме споходи. Освен това, както става винаги в живота, той не ме споходи еднократно, а забъка като развъдник от риби — само събирай и звъни на Орлов.
Отначало той възприемаше информацията спокойно, сетне — с напрежение, а след това като че ли дори се изплаши. Не издържа и попита:
— Откъде черпите вашите сведения?
„Направо от главите на бандитите“, едва не изтърсих аз, но се опомних навреме.
Този огромен улов можеше да се обясни лесно: с активизирането на противозаконните дейности (можеше да се предполага, че и пролетта влияеше на хората), както и със смяната на моята щабквартира, ако можех така да се изразя. В града имаше над десетина казина, но в началото аз избирах само най-благопристойните и както стана ясно — грешах. Когато веднъж късно вечерта тръгнах на лов за лоши мисли в поредния бардак, изведнъж забелязах едно заведение, което се помещаваше на приземния етаж в някаква престаряла сграда (навремето, още преди моето раждане, тук е имало кино). Прозорците бяха закрити с щори, над масивната на вид врата висеше фенер, а табела изобщо не се виждаше.
— Докторе, хайде да се приближим — помолих аз и посочих с пръст фенера.
Ние приближихме колата и все пак аз успях да съзра една табелка: вляво от вратата, ненатрапчива и съвсем малка по размер. Златни букви на син фон съобщаваха, че зад масивната врата е разположено казино, а също и стриптийз бар.
— Това прилича на вертеп — отбеляза Доктора, овладявайки треперенето на гласа си, защото по принцип той не уважаваше бардаците, а пък такива, пред които имаше съвсем дребосъчести табелки, направо го плашеха.
— Тук не пише, че не можем да влезем — възразих аз и след като открих едно бутонче на стената, позвъних.
Домофонът оживя и един мъжки глас попита без какъвто и да било намек за вежливост:
— Какво искате?
— Да влезем в казиното — изумих се от въпроса му аз. — Ако при вас се влиза с карти, то аз нямам карта, забравила съм и паролата, но съм се сетила да си взема малко пари.
Още не бях довършила излиянието си, когато вратата се отвори. Един двадесетгодишен младеж с изпъкнали очи, обръсната глава и име Витя, татуирано на дясната му ръка, ни изгледа и кимна.
— В казиното ли? — попита отново той без особен интерес.
— Да, ако нямате нищо против — съобщих аз, разтегляйки от ухо до ухо устата си в приятелска усмивка. — За пръв път сме тук. Вниманието ни привлече скромната ви табелка.
— Влизайте — кимна младежът и дори добави: — Моля.
„Не е тукашен — машинално отбеляза мозъкът му, докато той разглеждаше Доктора. — Някакъв си бизнесмен (по-нататък последва непристоен епитет, дори не един, а цели три), мадамата е страхотна… и тя не е от тукашните и не прилича на курва…“ Витя поразсъждава още малко по мой адрес, а аз се успокоих, защото не се подготвяше нищо злодейско спрямо нас.
В този момент от страничния коридор се появи младеж с костюм, бяла риза и раирана вратовръзка, чийто врат не беше бръснат, а той се усмихваше и разговаряше изключително любезно. Започна така:
— Добър ден, господа. — После обясни с какво разполагат тук, през коя врата трябва да влезем и през коя да излезем, за да изпитаме максимално удоволствие, и накрая завърши с думите: — Желая ви приятно прекарване.
— Видя ли, Докторе? — обнадеждих се аз. — Тук всички са цивилизовани хора, а ти не искаше да идваме.
Единствената игрална зала на казиното не беше особено голяма, а посетителите не бяха кой знае колко. Впрочем това чудо се наричаше „При Рашел“ и аз шарех с очи, та дано открия с поглед коя е въпросната Рашел. Не я открих и реших, че в действителност никаква Рашел не съществува, а просто са нарекли заведението така, защото това звучи красиво, в него има нещо чужбинско и изобщо… Наименованието не се хареса на Доктора, посетителите — още по-малко и той започна да мърмори:
— Това не е казино, а истински вертеп.
В този момент аз вече бях успяла да се огледам, т.е. да се вслушам и затова му отговорих с усмивка:
— Не, Докторе, това не е вертеп. Това е пещерата на Али Баба, т.е. на четиридесетте разбойника. Я ги преброй, да не би да съм сбъркала.
Разбира се, далеч не всички от събралите се тук бяха заклети главорези, срещаха се и съвсем прилични хора, но те никак не бяха много. Джобовете и саката под мишниците на повечето присъстващи бяха издути, очите им проблясваха студено, а мобилните им телефони звъняха на интервали от по половин минута. Колкото до мислите им, това не бяха мисли, а пир за душата, ей богу!