Орлов слушаше внимателно, не ме прекъсна нито веднъж и едва когато млъкнах, се поинтересува:
— Тези данни сигурни ли са?
— Шегувате ли се? — възкликнах аз. — Зная само онова, което знаят онези двамата… Самата аз не обичам шегите, можете да бъдете сигурен в това.
— Почакайте — каза той с въздишка. — Имам няколко въпроса и ще се наложи да повторите някои неща, за да си ги запиша.
Охотно му повторих всичко, което поиска. Разделихме се с топли нотки в гласовете.
— Не ми харесва всичко това — мърмореше Доктора на път за вкъщи.
— Какво не ти харесва? Борбата с престъпността ли? — учудих се аз. — Та ти си честен човек. И гражданин. Би трябвало всячески да съдействаш…
— Мислиш ли, че по този начин можем да се борим с бандитите? — намръщи се той.
— Че по какъв друг?
— Не зная. Но това, което ти правиш, е опасно и някак си… — Той не посмя да произнесе думата, която му беше на езика, тъй като се почувства виновен. А след кратка пауза попита: — Какво се опитваш да постигнеш? Искаш да натикаш всички в затвора ли?
— Нямам чак такива амбиции — изсумтях аз. — Това едва ли е възможно. Макар че не би било зле.
— Варвара, нали утре няма да отидем там? — попита внезапно той.
— Утре ли? Задължително ще отидем. Там ми хареса, пък и ти не можа да се насладиш на стриптийза, а непременно трябва да го видиш.
През следващите седмици животът ми се изпълни със смисъл, а работата на органите се увеличи, защото ние работехме ръка за ръка. Но аз не рискувах да посещавам всяка вечер бардака „При Рашел“, пък и не бързах да известявам Орлов за всички новини още в нощта, когато ги научавах. Първо, не биваше непрекъснато да тревожа човека по мръкнало. Нощем той трябваше да си почива. Второ, някой умник можеше да направи връзка между моето вчерашно посещение и днешната прозорливост на родната милиция. А щом на момчетата им влезеше нещо в главите, по принцип беше трудно да ги разубедиш. Изобщо аз задържах информацията и я пусках дозирано. С течение на времето влязох в ритъм, не се занимавах с глупости и отделях за Орлов най-вкусните парчета.
Увлечена от заниманието си, аз не забелязах веднага, че заведението „При Рашел“ започна да залинява. В смисъл че външно самото заведение изобщо не се бе променило, но постоянните му посетители бяха изчезнали някъде. Обстановката бе станала нервна, разговорите почти бяха секнали, зениците на мъжете със свиреп вид бяха хищно присвити, а общата атмосфера приличаше на фронтова.
В другите нощни заведения се долавяше почти същата атмосфера. С две думи: редиците редееха, ала не толкова заради рязко покачилия се процент на успешно проведените от съответните органи операции. Чувствайки, че става нещо необяснимо, вражеското контраразузнаване заработи активно. Жертвите възлизаха на десетки, положението се влошаваше и тогава настана истинска психоза. Прекъсваха се стари връзки, приятелствата от училищната скамейка не чинеха пукнат грош, всеки вярваше само на себе си, и то — не много охотно.
Имаше само едно хубаво нещо: до този момент не се бе намерил нито един умник, който да заподозре нещо, и никой не свързваше сполетялата го беда с мен. Не зная как се оправяше в службата си Орлов, но в казината аз се държах скромно, ала независимо. Ако някой проявеше явен интерес към мен, аз се извинявах и виках при себе си Доктора, категорично прекъсвах всякакви разговори и през цялото време, в което се мотаехме по бардаците, не завързах нито едно запознанство.
Виждайки какво става наоколо, Доктора нервничеше и вече не криеше страха си. Една вечер ние отидохме в любимото ми казино и намерихме на масивната му врата табелка „Затворено“.
— Да не би вече да са се свършили? — учудих се аз.
— Кои? — облещи очи моят придружител.
— Ами… — Въздъхнах и се потътрих към колата.
Поехме към друго местенце, после към трето… посетителите бяха малко и никак не изглеждаха щастливи. Аз също се натъжих. Дори ако допуснех, че благодарение на моите старания милиционерите можеха да опандизят всички, които им се подвърнеха подръка, какво от това? Най-вероятно щяха да се появят други герои, трябваше да чакам, докато и те забъркат кашите си, та да има за какво да ги окошарят и тях. Според мен това беше глупаво. И безинтересно.
Орлов се радваше на събитията, ходеше с навирен нос и наистина беше повярвал, че ще умре генерал. Беше любопитен до безобразие и непрекъснато ми досаждаше с въпросите си. Веднъж, в пристъп на раздразнение, аз го пратих по дяволите и му заявих, че той също не е безгрешен и че зная разни неща и за него. Не уточних какви. Орлов не попита, но се опечали. Беше напрегнат, когато общуваше с мен, моята информираност го плашеше и от време на време в главата му се появяваше мисълта, че връзката му с мен няма да го доведе до добро. На това отгоре и Доктора наля масло в огъня: веднъж по време на едно от посещенията на Орлов той започна да му разказва за шагреновата кожа (Доктора имаше слабост към класиката и от безделие бе започнал да препрочита Балзак). Орлов, който на младини не бе сколасал да осъществи кратко запознанство с Балзак, отначало слушаше с интерес, а после започна тъжно да ме гледа и да тъпче главата си с всякакви щуротии.