За да го поуспокоя малко, един прекрасен ден аз му съобщих, че моят безценен източник на информация е паднал в неравен бой с конкуренцията и нашата бурна дейност ще бъде прекратена до намирането на нов източник. Обявих таймаут, за да се определя. Досегашната ми дейност вече не ме увличаше, а прелестта на новото ми занимание изчезна. На мястото на едни бандити идваха други, краят му не се виждаше и аз не намирах нито удоволствие, нито изгода от всичко, което се случваше. Казано по-просто, тази работа ми беше омръзнала. А и през ум не ми минаваше с какво друго да се захвана. Може би трябваше пак да се превъплътя във врачка? Или да изнасям представления в цирка? Щях да стана знаменита и да пътувам на гастроли из цялата страна.
Дори на два пъти отидох на църква с тайната надежда, че Валя не беше пълна идиотка и че наистина трябваше да получа знак. Гледах купола с лика на Спасителя и чаках озарение. Чаках доста дълго, но и двата пъти — абсолютно напразно. У мен се утвърди впечатлението, че на никого не му пука за моите проблеми и това убеждение беше достатъчно, за да превърне гадното ми настроение в непоносимо гнусно.
Доктора не само не облекчаваше страданията ми, но още повече ги задълбочаваше с постоянното си мърморене и предимно — с мислите си. Вече казах, че Доктора беше напълно побъркан на тема да открием смисъла на живота и очевидно беше заразил с това и мен. Аз все по-често мислех върху въпроса за какво ми е дадена моята дарба — или каквото и да беше това, — щом изобщо не знаех как да постъпя с нея по най-разумния начин! Истинска гавра и толкова.
Пребивавайки в състояние на душевен смут, както и от нямане какво да правя, аз продължавах да ходя по казината, а в това време Доктора се ядосваше, но търпеше.
В онази вечер ние поехме натам много късно. Доктора мислеше да си вземе почивен ден, пък и аз се канех да си остана вкъщи, защото навън валеше дъжд, а по телевизията даваха някаква забавна комедия, но неочаквано взех друго решение и вдигнах Доктора от дивана. След два часа нарекох това пръст на съдбата.
Ние влязохме в залата на казино „Аметист“, чиито посетители бяха солидни хора, имаше и чужденци, така че не очаквах да открия тук нищо интересно. Доктора обикаляше от маса на маса и ми демонстрираше неудоволствието си. А аз най-неочаквано се увлякох от играта. След два часа до мен се образува доста голяма купчинка от жетони, а аз ги награбих и тръгнах да получа печалбата си. Не прецених правилно възможностите на шепите си, няколко жетона паднаха, аз възкликнах, обърнах се и… видях до себе си Саша Монаха. Макар че този път ние не си чукнахме челата, на мен ми стана зле: сякаш времето се върна назад. Той събра жетоните и ми ги протегна с усмивка.
— Днес май ви е провървяло? — попита развеселено Саша.
— Да — нерешително се усмихнах аз и в този момент започнах да дишам по-равномерно, защото осъзнавах, че той не ме позна. Това не беше чудно: Саша не страдаше от липса на женско внимание, аз бях една от многото, а от деня на нашата среща бяха минали повече от две години.
— Благодаря — кимнах с още по-широка усмивка и се насочих към гишето, а той пое след мен.
— Често ли идвате тук?
— Понякога. — Аз не проявявах особен интерес, но и не исках да бъда прекалено рязка.
— Странно, че не сме се срещали преди — взе да се разлива от любезност Монаха. А в този момент мислите му стремително се мушнаха под дрехите ми, но въпреки това той се държеше съвсем благопристойно и дори се опитваше да бъде джентълмен. По принцип старанието трябва да се поощри, пък и никой не ме караше да се ровя в чуждите мисли.
— Може би сме се срещали, но вие не сте обърнали внимание.
— Да не обърна внимание на вас? Шегувате ли се?
— Да не би у мен да има нещо такова, заради което хората тичат подире ми и ме сочат с пръст? — учудих се аз.