Той се разсмя, давайки си вид, че е оценил чувството ми за хумор:
— Не, разбира се. Исках да кажа, че просто е невъзможно да не забележиш такава красива жена. Поне аз със сигурност бих я забелязал.
— Благодаря — сериозно отвърнах аз, получих парите си и се насочих към бара, като направих знак на Доктора да не се приближава. Монаха тръгна след мен.
— Сама ли сте тук? — попита той, прехвърляйки наум коя ли съм и откъде ли съм се взела.
— Никога не ходя сама на такива места — казах аз, изобразявайки презрително недоумение.
„Ама че кучка!“, помисли си той, но на глас каза:
— Със съпруга си ли сте?
— Не.
— Значи сте с някой приятел?
— Познахте.
— А ако ви предложа да изпиете едно питие с мен? Какво ще кажете?
Не отговорих веднага, усмихнах се мимоходом, а после се престорих, че маниерите му на джентълмен са ми направили добро впечатление, разсмях се и казах:
— Какво пък… добре.
— Прекрасно.
Ние се настанихме в един усамотен ъгъл и изпихме по чаша.
— Сега е моментът да се запознаем — подсмихна се Саша. — Казвам се Александър.
— Варвара. — Обзе ме вътрешно напрежение. Не, името ми нищо не му говореше, той просто си помисли: „Варвара ли? Варя, така ли, ама че глупаво име…“
„Ех, че не уцелих! Трябваше да кажа, че съм Елеонора или например Рашел, сигурно щеше да му хареса. С Рашел щях да попрекаля малко, но Елеонора би било много подходящо. Но сега не можеш да започнеш разговора отначало, тъй че ще си бъдеш Варя.“
— С какво се занимавате, Варя? — Гласът на Саша звучеше страшно вълнуващо и ако не знаех мислите му, ей богу, щях да се излъжа втори път.
— С нищо — отсякох аз. — Пръскам парите на мъжа си по казината.
— А кой е мъжът ви?
— Мъжът ми е добър човек, печели пари в чужбина, та да мога аз да ги пилея тук.
— В чужбина ли? А вие защо сте тук? Извинявайте, че си пъхам носа в чужди работи, но обикновено жените изчезват натам при първа възможност. — Той разпери ръце, за да подчертае учудването си.
— А пък аз не изчезвам. Там е нечувана скука. Впрочем — и тук. Сигурно скоро ще замина. А може би ще остана… не зная.
— Надявам се, че все пак ще останете — пропя като синигер той и сграбчи ръката ми.
„Тоя — какво, да не би пак да няма къде да нощува?“, помислих си аз и сгреших, защото Монаха нямаше проблеми с нощуването и изобщо нямаше никакви сериозни проблеми, а просто така — някакви малки проблемчета. Само преди две седмици, без дори да подозирам, аз много му бях помогнала и бях отстранила едно досадно човече, на което оттук нататък му предстояха пет години в затвора, и когато си помислеше за това, Саша направо потръпваше от щастие. В този момент пресмяташе как по-хитро да се лепне за мен.
В бара вече му беше омръзнало, той жадуваше за по-интимна обстановка и затова ме хвана за ръката, галейки ме много чувствено, а аз въздъхнах наум: за какъв дявол ми е тази дарба, целия ми кеф разваля. Ако не беше тя, сега щях да примирам под погледа на Саша и да се чудя на кой господ да благодаря за такъв подарък.
За изминалите години Монаха изобщо не се бе променил, а дори и да имаше нещо по-различно във външността му, то беше само към добро. Носеше модерна прическа, модерен костюм, половин кило златни бижута (в края на краищата всеки си има свой вкус!), в очите му светеше палав и дяволит поглед, а зъбите му сияеха с подозрителна белота. Стилната му риза без вратовръзка и двудневната му брада подвеждаха и човек за нищо на света не би предположил кой всъщност стои пред него. Същинска телевизионна звезда и това си е. За да поразваля малко настроението му, аз го попитах:
— А вие с какво се занимавате?
— С банкови операции — отвърна, без да се замисли, той.
„Вече и банки ли грабиш?“, едва не изтърсих аз и полюбопитствах:
— Сигурно за вас най-важното нещо в живота е работата?
— Изобщо не е така.
— Изглежда невероятно, че някой гледа по друг начин на тези неща, а не като моя мъж. — На това място ние тихо се засмяхме, а Монаха поклати глава: един вид, всичко разбирам, съпругът от сутрин до вечер блъска за пари, а жена му се коси, че най-хубавите годинки отлитат, и се жалва от липсата на топлота и ласки.
— За мен работата си е просто работа — заяви той, за да ме поободри малко.
Аз се подсмихнах, изразявайки съмнение в думите му.
— Днес тук е скучно — каза той, когато му омръзна да се забавлява с дланта ми. — Зная едно прекрасно местенце, сега там веселбата е в пълния си разгар.