— Така ли? И къде е това местенце?
— Наблизо. С кола съм, така че след петнадесет минути ще сме там.
Естествено нямах никакви намерения да тръгвам с него — още помнех предишната ни среща, след която се лиших от ребрата си (по-точно — от едното си ребро, защото с второто се разделих съвсем доброволно), но не беше разумно просто да го пратя по дяволите, затова помислих малко и казах:
— Не. За днес вече е твърде късно, пък и едва ли това ще заинтригува моя приятел. Може би някой друг път…
— Жалко — въздъхна Монаха и наистина съжали, но тъй като не губеше надежда, отново сграбчи ръката ми. Падаше си по нея… — Защо да не се опознаем по-отблизо? — отново пропя като синигер той и хвърли към мен палав поглед със закачливи пламъчета.
— Искате да ми разкажете нещо за себе си ли? — поинтересувах се аз със съвършено невинен вид, а той се засмя и задържа усмивката на лицето си. Изобщо Монаха беше весело момче.
— С удоволствие — каза той. — Нямам нищо против да науча нещо повече и за вас?
— Аз не съм интересна — въздъхнах. — Вече ви разказах най-важното.
— Аз пък изобщо не съм сигурен в това.
След пет минути моят крак се оказа притиснат между неговите колене, ръката ми не сещаше покой и съдейки по погледите на Монаха, той твърдо беше решил да вечеря, а също — и да закуси с мен, заедно с всичко останало, което обикновено се случваше в такива ситуации между тези две хранения. Изобщо той си бе поставил за цел да ме съблазни и дори не се досещаше колко напразни бяха неговите старания. Мястото, на което преди време беше реброто ми, внезапно ме преряза и предизвика крайно неприятни спомени у мен.
В този момент мислите на Монаха скочиха в неподозирана посока, той изведнъж се сети за някакъв човек на име Гьобелса и се изплаши, че онзи може да развали всичко. Тъй като на мен ми беше известен само един човек с такава фамилия, но той изобщо не можеше да развали вечерта на Саша, защото отдавна беше сред мъртвите, аз отначало се озадачих и едва след няколко секунди осъзнах, че това не е фамилия, а прякор. Трябва да призная, че той ми прозвуча доста своеобразно. Какво общо можеше да има един бандит с бившия министър на пропагандата в Третия райх? Кой каквото ще да казва, но тези момчета имаха твърде странен начин да си слагат прозвища: ако човек с фамилията Матвеев по прякор беше Матвей, това беше обяснимо, но какво значеше Гьобелса? Или например прякорът на въпросния Саша: на кого му бе хрумнало да го нарече Монаха и по каква причина? Какво беше това, ирония ли?
Докато аз разсъждавах над тънкостите на хорските прякори, Саша, който седеше с лице към вратата на бара, премести поглед натам, видя някого и едва забележимо се намръщи, но всъщност това стана само за миг. Устните му трепнаха в усмивка, а самият Саша се понадигна и махна с ръка. Аз не проявих любопитство и не се обърнах. Онзи, когото той бе зърнал там, щеше да дойде при нас и щях да го видя.
— Здравей! — каза Саша и аз видях до себе си младеж със съвършено невероятна външност. Това, че именно той беше Гьобелса, стана ясно и без Саша да ми го подскаже: лицето на младежа бе почти точно копие на физиономията на покойния министър, изключение правеше само прическата му, защото — за разлика от оригинала — този се беше стъкмил с бръснат череп. Несъразмерното в облика му идваше от това, че знаменитата маймунска муцунка увенчаваше едно мощно туловище. Шията му, която мъчително бе стисната в яката на ризата, някак странно преминаваше в нещо малко, тясно и нелепо. На пръв поглед човек оставаше с впечатлението, че младежът изобщо няма глава и едва след няколко минути установяваше, че той естествено има глава, но тя е твърде миниатюрна. Аз седях, блещех се срещу новодошлия и мигах, а той и Саша силно си стиснаха ръцете.
— Отмаряте ли? — Гьобелса ме погледна с известна закачливост в очите и каза на Саша: — Запознай ме с приятелката си.
— Варвара — нежно изчуруликах аз, а той се представи:
— Сергей.
Ето че не беше никакъв Гьобелс, така си и знаех.
Той примъкна един стол и седна между нас. Монаха го прати по дяволите наум, но продължи да му се усмихва, в резултат на което аз си направих извода, че Серьога не бе обикновено момче и не бе просто приятел на Саша, а по-скоро бе негов шеф. Серьога се вгледа в мен с огромен интерес, а мислите му започнаха с думите: „Бива си го Монаха, такава мадама да забърше, къде ли ги намира?“ — и завършиха със злорадото: „Няма да ти се отвори парашута, Саньок.“