След като долових в гласа на Серьога началнически нотки, а в мислите му — увереност в това, че целият свят ще полегне в краката му, а Саша с красивата муцунка ще иде да пасе трева, аз се представих като напълно просветена жена: проявявах уважение към госта, държах се скромно, отговарях, когато ме питаха, и изобщо не се натрапвах. Общо взето, около масата цареше дружеска атмосфера, макар че Саша страхотно се ядосваше. Първо, защото аз все по-често поглеждах към приятеля му, и второ, заради дългите крака на този същия, които той удобно разположи под масата, така че Саша беше принуден да остави коленете ми на мира.
В самия разгар на нашия непринуден разговор в бара се появи Доктора, зададе ми въпрос — разбира се, мислено, а в отговор аз му изпратих сигнал или казано по-просто: оправих косата си, което на езика на тайните знаци на индианското племе сиу, както и на нашия с Доктора, означаваше: Изчезваме! Доктора се приближи, поздрави мъжете, погледна към мен и каза, прикривайки недоволството си:
— Радвам се, че си в добро настроение…
— Ти беше толкова увлечен от играта. Спечели ли?
— Профуках всичко до дупка. Да си вървим вкъщи, късно е вече.
— Довиждане — изчуруликах аз, станах, хванах Доктора под ръка, той кимна на сбогуване и ние се понесохме към вратата.
— О, по дяволите! — дружно изфучаха двамата типа на масата.
— Добър ли беше уловът? — попита Доктора, когато стигнахме в моята квартира. Беше късно и той реши да остане при мен.
— Това беше Монаха. Онзи, който стоеше срещу мен, с хубавата муцунка…
Доктора застина с гръб към мен и в течение на няколко минути се опитваше да събере мислите си.
— И какво ще правим сега? — стреснато попита той.
— Ще видим — свих рамене аз. Не беше трудно да тикна Саша в затвора, само че това не би ми доставило никакво удоволствие. Изобщо да вкарваш този или онзи в затвора беше глупаво занимание, защото създаваше страшно много работа и тревоги на разни хора. Разбира се, за разлика от Орлов, аз не смятах, че гражданите трябва да бъдат бесени по уличните лампи — това не бе естетично, пък и от гледна точка на хигиената… Не, стори ми се, че измислих нещо по-интересно.
Поразсъждавах още малко върху това дали имаше смисъл да съзирам в неочакваната среща с Монаха въпросното указание свише. И понеже тъй и не можах да стигна до никакъв извод, махнах с ръка и реших да възприема срещата ни като знамение.
7
Тази вечер Доктора бе мълчалив, поглеждаше ме крадешком и мислеше. Естествено той яхна любимия си кон, т.е. идеята за отмъщението. Търсеше с какво предварително да ме оправдае, като че ли аз имах нужда от това. Вече бе осъзнал, че няма да изпратя Саша в затвора просто така, а щях да предпочета да се позабавлявам малко. Блещейки се срещу тавана от дивана ми, той стигна до извода, че това е справедливо. През тази нощ самата аз така и не успях да измисля нищо интересно, но срещата с Монаха ми вдъхна бодрост, защото животът ми най-неочаквано се изпълни със смисъл.
На сутринта се обадих на Орлов и той дойде при нас следобед. Каквото и да говорят, но някои хора са много странни: дни наред той се страхуваше, че нашата съвместна дейност е придобила прекалено големи размери, но сега пък се ядосваше, че не го затрупвам с работа, а ако постиженията му не бяха налице, началството нямаше да го похвали и перспективата да умре като генерал ставаше проблематична.
— Роди ми се една идея — зарадвах го аз на вратата. — Трябват ми някои сведения. — И изброих какви.
Орлов надраска нещо в тефтерчето си, погледна ме отнесено и се оттегли с обещанието да намине вечерта. Беше добросъвестен човек, дойде според уговорката ни и освен това — не беше с празни ръце.
Ние се разположихме в стаята около голямата маса, аз започнах да си записвам на един лист онова, което ми се струваше най-важно, и с помощта на Орлов се опитах да се ориентирам в бандитската йерархия. Оказа се, че вчера бях отгатнала: в социалната стълбица Монаха наистина стоеше малко по-ниско от Серьога. Изобщо Серьога бе доста сериозно момче и Орлов обясни, че на него и на Монаха конкуренция можеше да им бъде единствено някой си Олег Николаевич Климов или просто Клим. Той имаше стара вражда със Серьога Гьобелса, а в още по-голяма степен — със Саша Монаха.
Въпросният Клим се бе появил на сцената преди близо четири години и бе започнал да се държи изключително нахално. Беше събрал в бандата си само някакви психари и дебили, които, без много да му мислят, правеха всичко, което им заповядат. Даже препатилите хора малко се бяха постъписали от азиатската жестокост, с която Клим си разчистваше място под слънцето. Ала напоследък беше улегнал, повечето дебили около него бяха погинали в кървавите битки, но Клим вече не търсеше нови такива, а се обграждаше с момчета, които добре знаеха как да държат със здрава ръка своя район, без да вдигат излишен шум и прах. Дейността на Клим му носеше добър доход и той, както се полагаше в такива случаи, бе започнал да предпочита преговорите пред стрелбата. По-печените му колеги с известно нежелание му бяха позволили да печели пари, а той на свой ред, от зъл вълк единак се бе превърнал в пълноправен член на градския криминален клуб. Налице беше явен прогрес.