Александър Викторович Завражни, по прякор Монаха (трудно беше да се обясни защо го наричаха точно Монаха, тъй като моят възлюблен можеше да се похвали с огромно количество любовни похождения за една нощ), та същият този Монах отдавна и по принцип не живеел в съгласие със закона, а в момента на нашата среща бил в твърде хладни отношения и с някои от своите бойни другари и те имали претенции към него, а мен дяволът ме дръпнал за езика да го поканя при себе си точно в момента, когато бившите му приятели направо изгаряли от желание да се видят с него. Изобщо не ми бе провървяло.
Тази история дълго време се разказваше от уста на уста в града, за нея писаха във вестниците, говореха в тролеите и предупреждаваха хората за опасността от случайни запознанства, сочейки ме като пример за неразумна жена. А на мен, в ролята на случайна жертва на бандитски разпри, ми беше много обидно и дори нещо още по-лошо — беше ме срам.
Някъде след около двадесетина дни, когато започнах да се надигам от леглото, успях да видя лицето си в огледалото и припаднах. Видът на ужасяващата ми физиономия и последвалият от съприкосновението ми с нея стрес забавиха за известно време процеса на моето оздравяване. Лекарите, които се отнасяха към мен с огромно внимание, твърдяха, че в крайна сметка белезите щели да изчезнат, че времето щяло да излекува всичко, че те били сглобили, залепили и зашили челюстта ми, че съм можела да си сложа липсващите зъби, пък и в крайна сметка — нали поне очите ми, слава богу, си били на мястото си. Оставали още две операции и щели да ме вдигнат на крака.
Аз слушах, кимах и се опитвах да разбера как можа да се случи всичко това с мен.
Напуснах болницата, но вкъщи положението стана още по-лошо: страхувах се да стоя в апартамента си, страхувах се да изляза от него, страхувах се от позвънявания на вратата и от позвънявания по телефона, а също така се страхувах да гледам към огледалото и нещо все ме теглеше към вградения гардероб, чиято тъмнина ми се струваше безопасна. Нощем сънувах един и същи сън, мятах се в леглото, крещях и късах нервите на съседите си, тъй като блокът ни беше панелен и прегради пред шума нямаше.
В едно ранно утро, в самото начало на пролетта, възползвайки се от това, че мама беше в болницата, а аз бях оставена сама на себе си, излязох на балкона и с известно облекчение се хвърлих долу. Само че точно под балкона растеше едно дърво, а снегът още не се бе разтопил. Без да си счупя нищо, аз попаднах в стая номер шест на първа психиатрична болница в компанията на една напълно луда около деветнадесетгодишна девойка, която беше повредила разсъдъка си благодарение на безумна любовна страст и религиозност. Тя се канела да стане монахиня, но внезапно се влюбила, в любовта не й провървяло и в резултат на това в момента тя отмаряше на съседното легло.
С нея водехме дълги разговори, философствахме, спяхме лошо нощем и се изпълвахме с голяма симпатия една към друга. Тъкмо лудата Валя веднъж през нощта ми каза:
— Бог два пъти те е спасил от смъртта. Значи ти не си се явила на този свят току-така, а имаш някаква работа на земята и той, т.е. Бог, има нещо предвид по отношение на теб. В смисъл че не си дошла на света просто ей така, а с някакво предназначение. И ти трябва да престанеш да се хвърляш от балконите и трябва да се вслушаш. Бог ще ти даде знак и важното е в този момент да не лапаш мухите, а внимателно да слушаш и да изпълняваш. Чуваш ли, Варвара?
— Чувам — кимнах аз. — Каква ти беше диагнозата? Под секрет ще ти кажа, че е вярна.
Ала ми беше приятно да мисля за това, че Господ се е погрижил за мен и ме е спасил, но всъщност ме измъчваха разни неща и аз попитах Валя с известна доза предизвикателство:
— Ако Господ има някакви планове по отношение на мен, защо не ме отърве и от неприятностите? Защо не направи така, че разни психари да не ми трошат челюстта и прочее, и аз да вървя към набелязаната цел без осакатявания. Струва ми се, че така ползата от мен ще е несравнимо по-голяма.
— Ти си глупачка! — озверя Валя — Той ти изпраща изпитания. Не ти ли е ясно? Никак не е лесно да изпълниш Божията воля и ти трябва да бъдеш достойна за това.
— А той случайно да ти е казал колко време ще траят тези изпитания? — полюбопитствах аз. В отговор Валя ме замери с възглавницата и май че дори се обиди.
Аз се обърнах към стената и отбелязах, мърморейки:
— Ако имаш пряка връзка с Господа, намекни му, моля те, че не обичам да чакам.
— Трябва да имаш търпение и да бъдеш съсредоточена — поучаваше ме Валя. — Ще видиш, че ще ти даде знак.