Не се наемам да съдя дали последвалите събития олицетворяваха Божията ръка. Господ нищо не ми бе казал простичко и ясно, ей така, че да го разбера, но по-нататък започнаха да се случват странни и дори изумителни неща. Не знаех как точно разговаря с нас, грешните, Господ и затова бях склонна да повярвам на Валя, че всичко, което се случваше, не беше нищо друго, освен Божия промисъл.
А чудесата започнаха в сряда сутринта. Ние очаквахме да мине визитацията, Валя, както винаги, разглеждаше тавана с видим интерес, а аз — най-неочаквано дори за самата себе си — казах:
— Стига си се страхувала от тези инжекции! Гледай настрани и мисли за нещо неутрално. А пък ти само се блещиш срещу иглата и сама се плашиш.
— Откъде знаеш, че се страхувам? — попита тя.
— Едно птиченце ми каза — изсумтях аз.
Вместо да ме клъвне с нещо хитроумно, Валя се премести на моето легло, втренчи се в мен с пронизващ и даже яростен поглед и повтори с тих глас:
— Откъде знаеш, че се страхувам от инжекциите? Аз не съм ти казвала това.
— Махни се от краката ми, боли ме, краката ми са препатили много и ми е мъчно за тях.
Валя се примъкна настрани, без да откъсва пламенния си взор от лицето ми, и още веднъж попита:
— Как разбра?
— О, господи! — завъртях глава аз. — Досетих се, забелязах, пресметнах…
— Така ли? — Валя се намръщи, поклати крак, а сетне рече: — А знаеш ли как съм тръгнала в първи клас?
— Както всички — ядосах се аз.
— Естествено че както всички. Но дали с мен се е случило нещо особено?
Аз помислих малко, опитвайки се да се сетя.
— Ами… паднала си в една локва до самото училище. Денят бил слънчев, сутринта чистачът полял цветята, на асфалта се стекла локва и ти си цопнала в нея по корем. Майка ти изтичала до вкъщи и ти донесла униформата на по-голямата ти сестра, която била на училище втора смяна, преоблякла те набързо в този тоалет, а ти си ревяла, защото униформата ти била голяма и изобщо — станало ти обидно.
Докато правех това излияние, очите на Валя горяха все по-ярко, а леката й и нерешителна първоначално усмивка стана широка и лъчезарна.
— И откъде знаеш всичко това? — бодро се поинтересува тя.
— Ти си ми го разказала.
— Как ли пък не! Нищо не съм ти разказвала. И какво още знаеш за мен?
— Ами всичко — казах аз, след като помислих малко. — Това не е странно. През този един месец, в който се подвизаваш на съседното легло, по цял ден само бърбориш.
— Аз имам добра памет — промърмори Валя. — И съм сигурна, че не съм ти разказвала за моя първи учебен ден… Няма значение. Нужен е пример, след който очите ти ще се отворят.
— Кои очи? — сепнах се аз.
— Твоите. Ти смяташ, че аз просто съм ти надрънкала всички тези глупости, но аз зная, че не е така. Нужен е пример, който да те убеди. За какво със сигурност аз не говоря никога?
— Ами… за твоята любов, т.е. за онова момче…
— Точно така. А сега ти ми разкажи как сме се запознали с него.
Аз се намръщих, затворих очи и се вслушах в онова, което беше вътре в мен. Случваше се нещо странно…
— Ти си паднала от един стол в закусвалнята, всички са се разсмели, ти си лежала на пода като пълна глупачка, а той се приближил и ти помогнал да станеш.
— Точно така! — изпищя Валя и дори скочи от леглото. — Ето знака!
— Сега ще дойде Татяна и ще я помоля да ти сложи допълнителна инжекция, защото съвсем си се смахнала.
Валя грабна възглавницата си и ме цапардоса два пъти с нея, а след това, крайно раздразнена, попита:
— Какво още трябва да се случи, за да разбереш?
— Добре де, престани! Аз съм Жана д’Арк, Божията избраница. Само че не искам да горя на кладата. По-добре да ме хвърлят още веднъж от моста.
— Наистина ли не разбираш какво става с теб? — почти през плач попита Валя. — Ти можеш да четеш мислите ми.
— Това не е трудно — уверих я аз. — Те не са много и всичките са глупави.
— Добре. Ти си умната, а аз съм глупавата. Сега ще дойде Татяна, опитай с нея. Тя поне със сигурност не води с теб откровени разговори.
Татяна — медицинската сестра в нашето отделение — дойде след пет минути, аз се вторачих в нея, а Валя — в мен. Съседката ми се въртеше, мигаше и шумно подсмърчаше. Поведението ни предизвика известно недоумение у Татяна, защото нашата стая не създаваше никакви проблеми и от нея не се очакваха изненади — тук хората си лежаха мирно и тихо и не буйстваха.