Татяна ни погледна със съмнение, но после като че ли се успокои и започна да извършва обичайните процедури, а аз се заех да я наблюдавам. След пет минути я попитах:
— Да не сте забравили да изключите ютията?
— Какво? — възкликна тя, намръщи се и стреснато се поинтересува: — А ти откъде знаеш?
— Ами аз не зная — наложи се да й отвърна. — Просто вие се държите така, сякаш се опитвате да си спомните нещо, затова ви попитах…
— Цяла сутрин не съм на себе си, щукна ми да си гладя блузата точно преди да изляза. Бързах… и, убий ме — не помня дали изключих ютията или не.
— Изключили сте я — убедено кимнах аз, защото точно в този момент тя си припомни как е обличала блузата си, а с дясната ръка е издърпала шнура, припомни си, но едновременно с това се и съмняваше, а аз нямах повод за съмнения.
— Мъжът ми ще се върне от работа в единадесет часа и ще му се обадя…
— И какво? — изпищя Валя, едва дочакала да се затвори вратата зад гърба на медицинската сестра.
Аз свих рамене:
— Чудо на чудесата…
— И то какво! Това е Божия дарба. Нали ти казах, че Господ има планове за теб, така си е.
— Поне да знаех какви са… — разтревожих се аз.
— Ставай от леглото, ще тръгнем по стаите и ще направим проверка и с други хора.
Цял ден се мотахме из отделението. Много скоро моите съмнения отпаднаха — по някакъв начин аз научавах мислите на хората. Нещо топло обвиваше мозъка ми, а после започваше да пулсира и да избива от общата маса… Звучи глупаво, но ставаше горе-долу така.
Ние се върнахме в стаята си преди вечерната визитация и Валя се захвана да ме поучава:
— Засега си мълчи, Господ ще ти каже кога трябва да се разкриеш, а може би изобщо не бива да го правиш — още не е ясно каква е мисията ти. Само че много внимавай… да не пропуснеш момента, сърцето ми ще се пръсне, ако не видиш знака… Ти нямаш усет. Ако не бях до теб, така и нищо нямаше да разбереш…
— Слава богу, моят верен Санчо Панса е на съседното легло и ще забележи всички знаци.
— Не е ясно дали трябва да бъда до теб или не. Аз не съм имала знак.
— Ще имаш — изсумтях убедено. Разбира се, Валя си беше чисто луда, но ми харесваше, защото беше добро момиче. И бе по-добре да се глуми за Божият промисъл, вместо да си удря главата в стената.
— Трябва да тренираш — каза тя след кратък размисъл.
— Как става това?
— Знаеш ли как се учат чужди езици? Говорят с човека само на съответния език, например на английски. Нали разбираш?
— Защо ми е английски? — развеселих се аз.
— Защо се занасяш? Ако Господ беше избрал мен, аз нямаше да се зевзеча, а да се моля и да тренирам всяка минута.
Валя дори почервеня от раздразнение и аз бързешком се съгласих:
— Хайде да тренираме.
— Аз няма да разговарям с теб.
— Защо? — разстроих се.
— Защо ме вбесяваш, наистина ли не разбираш? Ти ще говориш с мен, а аз ще ти отвръщам наум и няма да ти помагам с думи. Сега схвана ли?
Идеята не ми се стори много добра, защото, току-виж, някой от лекарите забелязал, че си говоря сама и тъй и можех да си умра в лудницата, но не исках да огорчавам Валя, съгласих се и от тази вечер нататък ние започнахме да тренираме.
Много скоро това занимание ме увлече, а успехите от обучението ми се струваха направо фантастични. Ако в началото, за да доловя мислите на даден човек, трябваше да се съсредоточа, да затворя очи и да стоя в пълна тишина, то след няколко дни необходимостта от това отпадна. Възникна друг проблем: когато в стаята имаше няколко души, мислите им се преплитаха на кълбо и се заглушаваха, но и с това усложнение се справих сравнително бързо. Можех да говоря, да върша нещо, да се смея или да чета книга и едновременно с това да се вслушвам.
Дните престанаха да бъдат сиви и унили, аз посрещах утрото с оптимизъм и вече бях престанала да се присмивам на думите на Валя за знака, а само кимах мълчешком и сякаш наистина го очаквах.
Веднъж, по време на обедната почивка, ние си говорехме, т.е. говорех аз вместо двете ни, а Валя се блещеше срещу тавана и мълчеше като риба. Изведнъж на най-интересното място аз рязко прекъснах потока на нейното мълчаливо красноречие:
— Ама че лъжеш…
— Точно така! — възкликна тя и дори стана от леглото. — Как разбра?
— Не зная как! — озадачих се аз. — Зная, че лъжеш — и толкова. В смисъл че ти казваше истината и изведнъж излъга и това беше ясно — като че ли ти мислиш едно, а едновременно с това там някъде имаше някаква друга мисъл, която беше лъжа.