Това беше. И нищо не можеш да направиш с такова върховно безсрамие! Те даже нямат представа какво ни е на нас. Тях едва ли ги убиват повече от веднъж, затова не разбират как се чувства човек подир четири смърти.
Плюх и тръгнах към траншеята.
Крачех между оградите от бодлива тел с отровни шипове и си размишлявах. Минах покрай нещо грамадно, старателно опаковано с брезент и с надпис „Строго секретно“. Нашият сектор е направо наблъскан със секретни оръжия. Всяка седмица пробутват нещо ново. Може би поне едно от тях ще ни помогне да спечелим тази шибана война.
Но вече хич не ми пука. Спомих си следващите стихове на Емерсън:
Добре казано. Точно така се чувства човек, който четири пъти е хвърлял топа. Всичко ти е безразлично и не обръщаш внимание на нюансите. Не съм циник, просто след четвъртото възкресение възгледите ти за света и за големите въпроси на битието доста се променят.
Накрая се добрах до старата родна 2645Б-4 и потупах момчетата по рамената. Оказва се, че утре сутрин отново минаваме в настъпление. Реших: сега му е времето!
Да не си мислите, че ще хукна като тъпанар с гърдите напред — глупости. Ако ме питате, аз вече достатъчно пъти умирах. Този път ще трябва да умра гарантирано, без никакви левашки грешки!
Още с първите слънчеви лъчи се промъкнахме между бодливите ограждения и минираното поле до неутралната зона между нашата траншея и 2645Б-5. Атакувахме един батальон, затова бяхме заредили пушкалата с куршуми тип „бумеранг“. Промъкнахме се дяволски близо до вражеските позиции, преди противникът да ни усети и открие огън.
Сражавахме се мъжки за всеки дюйм. Наоколо момчетата измираха като мухи, пък аз не получих дори драскотина. Даже започнах да си мисля, че този път май най-после ще превземем траншеята и аз ще остана сред живите…
И точно тогава ме цапардосаха. С разкъсващ куршум. Точно в гърдите. Смъртоносно, грешка няма. След такава история няма мърдане. Е, който иска, да оцелява, но не и аз. Аз трябва да съм сигурен, че този път няма да ме възкресят. Затова се изправих и хукнах напред, използвайки оръжието си като патерица. Изминах цели петнайсет ярда през такава плътна пелена от куршуми, каквато не сте сънували. И ето, най-сетне — точно това! Няма грешка — разкъсващ куршум право в мутрата! За частица от мига усетих как черепът ми се пръсва на парчета и вече бях напълно сигурен, че съм в безопасност. Брамините нищо не могат да направят при сериозни рани в мозъка, а моите бяха дяволски сериозни.
После умрях.
Когато дойдох на себе си, пак видях белите халати и маските на брамините.
— Дълго ли бях в отвъдното? — попитах.
— Два часа.
Тогава си спомних подробностите.
— Ама на мен ми пръснаха черепа!
Маските се изкривиха, значи брамините се хилят.
— Секретно оръжие — каза един от тях. — Разработваме го почти три години. Десклемберът вече работи — това е огромен успех!
— Тъй ли?
— Медицината най-после получи възможност да лекува сериозни травми в главата — продължи браминът. — Както и всякакви други. Вече можем да върнем в строя всеки войник, ако от него са останали повече от седемдесет процента. Трябва само да събереш парчетиите и да ги пуснеш в десклембера. На практика нашите загуби в жива сила се свеждат до нула. Това е истински поврат в хода на войната.
— Направо страхотно! — казах.
— Между другото — рече браминът, — награден си с медал. За проявен героизъм пред лицето на врага дори подир смъртта.
— Урааа! — изкрещях. — А превзехме ли 2645Б-5?
— Превзехме. Вече се подготвя настъпление към траншея 2645Б-6.
След няколко минути ми връчиха униформата и аз се върнах на фронтовата линия. Всичко се оказва по-кофти, отколкото си го представях. Май ще трябва да се уча да се радвам на живота. Какво пък — както се казва, ще го вкусим в цялото му многообразие.
Остава ми да умра само веднъж. Ще бъде за шести път. За последно.
Седя и чакам новата заповед.