— Тук — каза главният лекар, — нашите гости намират отдих от минали умствени тревоги, посвещавайки се на физически труд — противодействие, на практика.
Имаше стругове, дърводелски принадлежности, инструменти за моделиране с глина, чекръци, станове, тъпани, увеличителни апарати за снимки, ковашки пещи и всичко, което очевидно би могло да представлява интерес за платежоспособните гости-лунатици на един първокласен санаториум.
— Дамата, която прави питки от кал в ъгъла — прошепна главният лекар, — е не някоя друга, а самата Лула Лулингтън, авторката на романа „Защо любовта обича“. В момента тя просто се опитва да освободи съзнанието си от напрежението, натрупано докато го е писала. Бях виждал книгата.
— А защо не се разтовари, като напише друг роман? — попитах аз.
Както виждате, не бях стигнал толкова далеч, колкото те си мислеха.
— Господинът, който налива вода през фунията — продължи главният лекар, — е борсов посредник от Уол Стрийт, получил нервен срив от претоварване.
Закопчах си сакото.
Другите, както изтъкна той, бяха архитекти, които си играеха с Ноеви ковчези, министри, погълнати от Дарвиновата „Теория на еволюцията“, адвокати, които режеха дърва с трион, и уморени светски дами, които говореха за Ибсен на стажанта със синия пуловер. Сред тях имаше и един невротичен милионер, който лежеше заспал на пода, както и един изтъкнат художник, който рисуваше малък червен вагон около помещението.
— Вие изглеждате доста силен — каза ми главният лекар.
— Мисля, че най-добрата умствена почивка за вас ще бъде да хвърляте малки кръгли камъни по планинския склон и после да ги качвате обратно.
Бях изминал стотина ярда, когато моят лекар ме настигна.
— Какво става? — попита той.
— Става това — отвърнах аз, — че няма аероплани на разположение. По тази причина възнамерявам весело и бързичко да изтичам до онази гара и да хвана първия експрес с битуминозни въглища към града.
— Е — каза лекарят, — може би сте прав. Това място не изглежда особено подходящо за вас. Но да знаете, че имате нужда от почивка — от пълна почивка и движение.
Същата нощ отидох на хотел в града и казах на администратора:
— Имам нужда от пълна почивка и движение. Можете ли да ми дадете стая с едно от онези високи сгъваеми легла и няколко пикола, които да го спускат и вдигат на смени, докато аз си почивам?
Служителят изтри някакво петънце от нокътя си и погледна встрани към един висок мъж с бяла шапка, който седеше във фоайето. Този човек се приближи и ме попита учтиво дали съм виждал храстите при западния вход. И понеже отговорът ми беше отрицателен, той ми ги показа, след което ме огледа от глава до пети.
— Мислех, че ги знаете — отбеляза той любезно, — но смятам, че сте добре. Препоръчвам ви да отидете на преглед, старче.
Седмица по-късно моят лекар отново ми измери кръвното налягане без предварителен стимулант. Сега вече не ми приличаше чак толкова на Наполеон. А и чорапите му бяха в нюанс, който не ми допадаше особено.
— Онова, което ви е необходимо — реши той, — е морски въздух и подходяща компания.
— Дали някоя русалка… — започнах аз, но той навлече своя професионален маниер.
— Аз лично — каза той, — ще ви заведа до хотел „Бонеър“ срещу крайбрежието на Лонг Айланд и ще се погрижа да влезете в добра форма. Това е тих курорт с удобства, където скоро ще се възстановите напълно.
„Бонеър“ се оказа модерен хотел с деветстотин стаи на един остров срещу главния бряг. Всички, които се явяваха без официално облекло за вечеря, биваха набутвани в странична трапезария и им се поднасяше само водна костенурка и шампанско по общо меню. Заливът бе любимо място за богати яхтсмени. В деня на нашето пристигане там пусна котва „Корсар“. Видях господин Морган да стои на палубата, да похапва сандвич със сирене и да се взира с копнеж в хотела. И все пак това бе много нескъпо място. Никой не можеше да си позволи да плати цените им. Затова, когато човек си тръгваше, той просто зарязваше багажа си, открадваше някой скиф посред нощ и под прикритието на мрака се понасяше към сушата.
След като бях стоял там един ден, аз получих купче телеграфни бланки с монограм от служителя на регистратурата и започнах да пращам телеграми на всички мои приятели за заем, който щеше да ми позволи да се измъкна от това местенце. Двамата с моя лекар изиграхме една игра на крокет върху игрището за голф, после си легнахме и заспахме на моравата.