Когато се върнахме в града, изглежда внезапна идея осени моя доктор.
— Как се чувствате, впрочем?
— До голяма степен освободен — отвърнах аз.
Един консултиращ лекар е нещо съвсем различно. Той не е съвсем сигурен дали ще му бъде платено и тази несигурност ви обезпечава или максимална загриженост, или абсолютно небрежно отношение. Моят лекар ме заведе при такъв консултант, който не позна и ми посвети цялото си внимание. Хареса ми безкрайно. Първо ми даде няколко упражнения за проверка на координацията.
— Имате ли болки в тила? — попита.
Отвърнах му, че нямам.
— Затворете очи — нареди той, — съберете стъпала и отскочете колкото можете по-назад.
Бях добър в скоковете назад със затворени очи, тъй че се подчиних. Главата ми се блъсна в ръба на вратата за банята, която беше оставена отворена и бе само на три стъпки от нас. Лекарят изрази искреното си съжаление. Той беше пренебрегнал факта, че вратата е отворена. Затвори я.
— Сега си докоснете носа с десния показалец — каза той.
— Къде е той? — попитах аз.
— На лицето ви — отвърна той.
— Имам предвид десния ми показалец — поясних аз.
— О, извинете — отвърна той. Отново отвори вратата на банята и аз имах възможността да си измъкна пръста от процепа. След като изпълних чудния „Дигитоназален“ подвиг заявих:
— Нямам желание да ви заблуждавам по отношение на симптомите, докторе… Наистина имам нещо като болка в тила.
Без да обръща внимание на признаците той внимателно прислуша сърцето ми с най-новата нашумяла слухова тръба с прорез за монети. Почувствах се като епическа народна песен.
— А сега — каза той, — препускайте като кон около пет минути из стаята.
Предложих най-добрата имитация, според възможностите си естествено, на дисквалифициран Першерон3, известен от Мадисън Скуеър Гардън. След това, без да пусна нито пени, той отново прислуша гърдите ми.
— В нашия род нямаме шап, докторе — казах аз.
Консултиращият лекар държеше показалеца си на три инча от носа ми.
— Гледайте пръста ми — нареди той.
— Някога опитвали ли сте „Пеърс“ — започнах аз, но той енергично продължи прегледа си.
— Сега погледнете отвъд залива. В моя пръст, отвъд залива. В пръста ми. Отвъд залива. Отвъд залива. В пръста ми. Отвъд залива.
И това в продължение на близо три минути. След това ми обясни, че ме подлагал на тест за дейността на мозъка. Стори ми се лесен. Нито веднъж не обърках пръста му със залива. Обзалагам се, че ако се беше изразил по следния начин: „Съсредоточете погледа си, както се полага, в посока навън… или по подобен начин… в посока към хоризонта, подпрян, тъй да се каже на прилежащия нему малък залив“, след което: „А сега обратно… или по-скоро, в известен смисъл… откъснете вниманието си и го насочете към моя вдигнат пръст“, и самият Хенри Джеймс можеше да се справи с теста.
След като ме попита дали някога съм имал прачичо с изкривяване на гръбначния стълб или братовчед с отекли глезени, двамата лекари се оттеглиха в банята и седнаха на ръба на ваната, за да обменят мнения. Аз изядох една ябълка и се взрях първо в пръста си и после през залива към другия бряг. Докторите излязоха със сериозно изражение. Нещо повече — те изглеждаха като надгробни камъни. Съставиха ми списък на диетичните храни, към които трябваше да се придържам. Той съдържаше всичко, за което някога бях чувал, че става за ядене, с изключение на охлюви. Никога не ям охлюви, освен ако някой не ме полази и не ме захапе.
— Трябва стриктно да следвате тази диета — нареди лекарят.
— Ще я следвам цяла миля, стига да мога да получа и една десета от онова, което е написано вътре — отвърнах аз.
— Следващото по важност — продължиха те, — е въздухът на открито и движението. А, ето ви и една рецепта, която ще ви се отрази изкючително благотворно.
После всеки от нас взе по нещо. Те си взеха шапките, а аз си хванах пътя.
Отидох при един аптекар и му показах рецептата.
— Ще струва 2.87 долара за шишенце от една унция4 — каза той.
— Ще ми услужите ли с парче от вашия канап? — попитах аз.
Направих дупка в рецептата, прекарах канапа през нея, завързах го на врата си и я скрих в пазвата си. Всички ние робуваме на своите малки суеверия, а моите се изчерпват с вярата в амулетите.
Разбира се, нямаше ми нищо, но бях много болен. Не можех да работя, да спя, да ям и дори да се движа. Единственият начин да изтръгна малко съчувствие бе да мина без бръснене четири дни. Но дори и тогава щеше да се намери някой да каже: „Старче, изглеждаш в отлично здраве. Да си ходил на излет нагоре сред горите на Мейн?“