Една от старите маймуни извадила първото листче и бухалът извикал сред всеобщото вълнение:
— Първият глас, братя, е за нашия приятел магарето!
Настъпило мълчание, последвано от няколко плахи аплодисменти.
— Втори глас — за магарето!
Всеобщо объркване.
— Трети — за магарето!
Присъстващите започнали да се споглеждат — първо изненадани, после недоволни и накрая, като видели, че и следващите гласове са за магарето — все по-засрамени, с чувството за вина заради собствените си гласове.
Всички знаели, че няма по-лоша песен от ужасния рев на това животно. И все пак гласовете един след друг го сочели за най-добър сред певците.
И станало така, че в края на преброяването, след „свободния вот на безпристрастното жури“, било решено, че магарето печели с продрания си и креслив рев.
И то било провъзгласено за „най-прекрасния глас в пустинята и околовръст“.
По-късно бухалът обяснил станалото така: всеки участник в конкурса, смятайки себе си за безспорен победител, дал своя глас за най-неподготвения, за онзи, който не представлявал никаква заплаха.
Гласували почти единодушно. Само два гласа не били за магарето: на самото магаре, което смятало, че няма какво да губи, и гласувало съвсем честно за чучулигата, и на човека, който гласувал, разбира се, за себе си.
— Ето така, Демиан, такива неща прави низостта с обществото ни. Когато се чувстваме толкова важни, че няма място за другите, когато се мислим за толкова заслужили, че не виждаме по-далеч от носа си, когато си въобразяваме, че сме прекрасни, и не допускаме друга възможност, освен да притежаваме всичко, което сме пожелали, тогава суетата, подлостта, глупостта и низостта ни правят жалки. Не егоисти, Демиан, а жалки. Жал-ки!
Каква е тази терапия?
От известно време много приятели ме питаха на каква терапия ходя. Всички бяха толкова учудени на някои от нещата, които им разказвах за Дебелия, и от това, което ставаше в кабинета му, че не можеха да вместят начина му на работа в никой от терапевтичните модели, които познаваха. А откровено казано, и в тези, които аз познавах.
Затова, когато отидох при него следобед, понеже работите с мен бяха горе-долу наред, „всяко на мястото си“, както казваше Дебелия, го попитах каква е тази терапия.
— Каква е тази терапия ли? Откъде да знам? Нима това е терапия? — отвърна ми Хорхе.
„Лош късмет — помислих си. — Днес е един от ония дни, в които Дебелия става непроницаем и няма смисъл да се мъчиш да изкопчиш някакъв отговор от него“. Но все пак настоях:
— Съвсем сериозно. Искам да знам.
— Защо?
— За да разбера.
— И за какво ти е да разбереш каква е тази терапия?
— Не мога да се отърва от това, нали? — казах му, предчувствайки какво следва.
— Да се отървеш ли? Защо искаш да се отървеш?
— Виж, писна ми да не мога да питам нищо. Когато си в настроение, прекаляваш с обясненията, а когато не си, човек не може да изкопчи и един отговор от теб. Не е справедливо!
— Ядосан ли си?
— Да! Ядосан съм!
— И какво ще правиш с яда си? Какво смяташ да правиш с гнева, който изпитваш? Ще си го носиш ли?
— Не, искам да крещя. Майната ти!
— Викни пак.
— Майната ти!
— Още, още.
— Майната ти!
— Продължавай. Кого проклинаш? Продължавай!
— Теб проклинам! Тъп Дебелак. Теб проклинам!
Дебелия ме гледаше мълчешком, докато си поемах дъх и постепенно възстановявах нормалното си дишане. След малко заговори:
— Това е терапията, която правим, Демиан. Терапия, която ти помага да разбереш какво изпитваш всеки момент. Която отваря пукнатини в твоите маски и от тях се показва истинското ти лице, Демиан.
Терапия, която в известен смисъл е уникална и не се поддава на описания, защото е изградена на базата на две уникални личности, които не подлежат на описание — ти и аз. Две личности, които засега са се уговорили да обръщат повече внимание на процеса на израстване на едната от тях — твоята.
Терапия, която не лекува никого, защото признаваме, че тя може само да помогне на някои хора да се излекуват сами. Терапия, която не предизвиква никакви реакции, а действа единствено като катализатор, способен да ускори даден процес, който рано или късно, при всички положения, би се проявил — с терапевт или без него.
Която, поне с този терапевт, прилича все повече на метод на обучение. И накрая, терапия, която обръща повече внимание на чувствата, отколкото на мислите; на действието, отколкото на правенето на планове; на това да бъдеш, а не да притежаваш; на настоящето, а не на миналото или на бъдещето.