— Там е въпросът, настоящето — отвърнах аз. — Мисля, че това е разликата с предишните ми терапевти: акцентът, който слагаш на положението в момента. Всички терапевти, които познавам и за които съм чувал, се интересуват от миналото, от причините и корените на проблема. А теб това не те интересува. Как ще оправиш нещата, ако не знаеш кога са почнали да стават сложни?
— За по-кратко трябва да започна по-отдалеч. Да видим дали ще успея да ти обясня. Що се отнася до терапията, доколкото знам, съществуват повече от двеста и петдесет терапевтични форми, свързани повече или по-малко с още толкова философски тези.
Всички тези школи се различават помежду си — по идеи, по форма или по акценти. Но мисля, че всички те се стремят към едно и също: да подобрят живота на пациента. И може би единственото, за което не могат да се разберат, е какво значи за всеки терапевт „да подобрят живота“. Но… нека продължим!
Тези двеста и петдесет школи могат да се групират в три основни течения според акцента, който всеки психотерапевтичен модел слага при изучаването на проблемите на пациента. На първо място са школите, които акцентират на миналото. На второ място са онези, които акцентират на бъдещето. И накрая — които се занимават с настоящето.
Първото течение, далеч не най-многобройно, включва всички школи, които тръгват — или действат, сякаш са тръгнали — от идеята, че болният от невроза е човек, който някога, преди време, като малък, е имал някакъв проблем и оттогава страда от последствията от тази ситуация. Следователно въпросът е да се възстановят всички спомени за тази история от миналото на пациента и да се стигне до ситуациите, предизвикали неврозата. И тъй като според психоаналитика тези спомени са „потиснати“ в подсъзнанието, неговата задача е да се порови в него и да открие фактите, скрити там.
Най-ясен пример за този модел е традиционната психоанализа. Като дефиниция за тези школи обикновено казвам, че те търсят „защо“.
Както виждам, много психоаналитици смятат, че ако просто открият причината за симптома, тоест ако пациентът открие защо прави това, което прави, и осъзнае неосъзнатото, то целият механизъм ще заработи правилно.
Психоанализата, ако говорим за най-разпространената от тези школи, си има като всяко нещо предимства и недостатъци.
Главното й предимство е, че няма — или поне аз не мисля, че има — друг терапевтичен модел, който да дава по-задълбочено познание за самите вътрешни процеси. Както изглежда, при никой друг модел не може да се постигне такова ниво на самоопознаване, каквото се постига с техниките на Фройд.
Колкото до недостатъците, те са поне два. От една страна, продължителността на терапевтичния процес — твърде е дълъг, което го прави уморителен и неикономичен, като нямам предвид само парите. Един психоаналитик ми каза веднъж, че терапията трябва да продължи една трета от времето, което пациентът е живял, смятано от момента на започването й. От друга страна, терапевтичният ефект от този модел е съмнителен. Лично аз се съмнявам, че може да се постигне такова самопознание, което да промени коренно един живот, поведението на болния или причината, поради която пациентът посещава кабинета.
В другата крайност според мен са психотерапевтичните школи, занимаващи се с бъдещето. Бих могъл да дефинирам накратко тези течения, много модерни в момента, така: истинският проблем е, че пациентът действа по начин, различен от този, по който би трябвало да действа, за да постигне целта си. Следователно задачата не е да се открие защо с него става това, което става — то не се подлага на съмнение, — нито да се проучи в дълбочина болният индивид. Въпросът е да се помогне на пациента да постигне онова, което желае, или да постигне желаното, превъзмогвайки страховете си, за да живее по-пълноценно и положително.
Това течение, представено главно от бихейвиоризма, предлага идеята, че едно ново поведение може да бъде усвоено само чрез прилагането му. Нещо, което пациентът трудно би посмял да направи без външна помощ, подкрепа и напътствие. Тази помощ може да му бъде оказана чудесно от професионалист, който ще му посочи какво е най-адекватното поведение, ще му препоръча съвсем ясно как трябва да се държи и ще съпътства пациента в този процес на оздравително приспособяване.
Основният въпрос, който си поставят терапевтите от това течение, не е „защо“, а „как“. Тоест, как да се постигне желаната цел?
Тази школа също има предимства и недостатъци. Първото предимство е, че техниката е невероятно ефикасна, а второто, че процесът е много бърз. Някои американски необихейвиористи говорят вече за терапии, които траят от един до пет сеанса. Най-явният недостатък според мен е, че лечението е повърхностно: пациентът не може изобщо да се опознае, нито да открие собствените си ресурси и следователно успява да разреши само проблема, заради който е отишъл в кабинета, и то под силната зависимост от терапевта. В това не би трябвало да има нищо лошо, но не се предлагат достатъчно възможности пациентът да постигне задължителния контакт със самия себе си.