Третото течение е най-новото от гледна точка на историята. То включва всички психотерапевтични школи, които насочват вниманието си към настоящето.
В общи линии, ние тръгваме от идеята да не търсим причината за страданието, нито да препоръчваме определено поведение за преодоляването му. Задачата ни по-скоро е да разберем какво става с човека, който идва на консултации, и защо той е в това състояние.
Знаеш, че това е насоката, в която съм избрал да работя, и следователно смятам, че тя е най-добрата. И все пак признавам, че и в този случай има както недостатъци, така и предимства.
В сравнение с другите, тези терапии не са нито така продължителни, както при психоанализата, нито толкова кратки, както при необихейвиоризма. Едно лечение от този вид трае от шест месеца до две години. И без да се стига до дълбочината на традиционното течение, според мен се получава голяма доза самопознание и добро ниво на способности за използване на собствените ресурси.
От друга страна, обогатявайки процеса на създаването на контакт с действителността, лечението крие опасността да внуши на пациентите, макар и за известно време, философията на безразличието и лекомислието. Поведение, ръководено от мисълта „живей за момента“, нямащо нищо общо с „настоящето“, на което тези школи акцентират и което много често изисква не само опит, но и планове за живота.
Има един много стар виц, който може би ще изясни същността на тези три течения. Историята, описана в него, е много проста и се повтаря, но ще си позволя лукса да се пошегувам малко с тези три начина на мислене и ще ти разкажа три различни развръзки.
Един човек страдал от енкопреза (за по-ясно: изпускал се в гащите). Отишъл при лекаря, който го прегледал и изследвал, но не открил никаква физиологична причина за този проблем и му препоръчал да отиде при терапевт.
Първа развръзка, при която терапевтът, при когото отива, е традиционен психоаналитик:
След пет години човекът среща един приятел.
— Здравей! Как върви терапията?
— Чудесно! — отвръща мъжът въодушевено.
— Вече не се ли изпускаш в гащите?
— Е, още го правя, но вече знам защо!
Втора развръзка, при която терапевтът е бихейвиорист:
След пет дена мъжът среща един приятел.
— Здравей! Как върви терапията?
— Върховно! — отвръща мъжът въодушевено.
— Вече не се ли изпускаш в гащите?
— Е, още го правя, но вече нося памперси!
Трета развръзка, при която терапевтът е от течението гещалтизъм9:
След пет месеца мъжът среща един приятел.
— Здравей! Как върви терапията?
— Прекрасно! — отвръща мъжът въодушевено.
— Вече не се ли изпускаш в гащите?
— Е, още го правя, но вече не ми пука!
— Но поставен така, въпросът ми се струва доста апокалиптичен — възразих аз.
— Възможно е, но при всички случаи този апокалипсис е реален. Толкова реален, колкото е вярно, че сеансът ти — свърши.
Рядко съм проклинал толкова някого!
Закопаното съкровище
След последния сеанс бях притеснен, да не кажа разтревожен. Онзи нещастник бе продължил да се изпуска в гащите, независимо на какъв терапевт попадал. Това ме накара да преосмисля собственото си решение да ходя на терапия: в крайна сметка не исках да посещавам сеансите нито за да разбера защо, нито за да нося памперси, нито за да не ми пука. Така че, ако от тази инвестиция на време и пари щях да получа само това, време беше да се откажа.
— В такъв случай, Хорхе, вече не става въпрос за терапевтични школи. Проблемът сега е: защо съм тук?
— За съжаление, отговорът не е в мен. Той е у теб.
— Объркан съм, много съм объркан. До последния сеанс бях сигурен, че психотерапията е полезна. Бях от хората, които пращат всичките си приятели на терапевти. Но изведнъж собственият ми терапевт ми казва, че човек, който отива на сеанс, защото се изпуска в гащите, защото нещо му куца или е потиснат и луд, като си тръгне, пак ще се изпуска, пак нещо ще му куца и ще е тъжен и самотен, както преди да отиде. Не разбирам нищо. Много ми е мътно.
9
От