Всичко беше наред. Но изведнъж започнах да си мисля защо ми е да си изяснявам нещата, щом всички останали си живеят в пълно неведение и упорстват да си остане така. Почувствах се съвсем безсилен и започнах да се дразня. И продължих.
Дори да допусках, че бих могъл да понеса чувството, че съм някакъв марсианец, предизвикано от различията ми с другите, то за тях нямаше никакво значение, че за някого на този свят — или за десетина, за сто души — нещата са малко по-ясни.
Тогава се сетих за чичо ми Роберто. И той някога бе ходил на терапия. И както казваше, действала му добре. Много добре. Но няколко месеца след като започнал сеансите, казал на терапевта си: „Виж, да речем, че съм изминал една десета от пътя. Но през тези месеци, напредвайки с една десета, петдесет процента от хората, с които поддържах връзка, се отдръпнаха от мен. Аритметичната прогресия сочи приблизително, че като измина трийсет процента от пътя, девет от всеки десет мои приятели ще са ме изоставили. И всъщност не смятам, че си струва да си по-здрав, ако в резултат на това ще си по-сам и от Робинзон Крузо без Петкан. Благодаря за всичко и сбогом!“.
С тези мисли отидох на сеанса онзи ден. Поставях под въпрос терапията, но най-вече ролята на терапевта. Не точно на Дебелия, който според мен си вдигаше акциите, а вече не вярвах изобщо на терапевтите.
— Колко време е нужно, за да се подготви един добър терапевт? Погледни себе си: без да смятаме началното и средното образование, си бил шест години в медицинския факултет, пет на специализация, три години курсове и обучение за психотерапевт, десет години терапия на личността, не знам колко години педагогическа терапия и както ми каза, не по-малко от десет години упражняване на професията, за да обогатиш теоретичната си подготовка с практически опит. Ох, уморих се да смятам!
— Не знам накъде биеш, но добави и това, че подготовката никога не свършва. Тя продължава и така трябва да бъде до безкрай.
— Значи смяташ, че съм прав. И всичко това, за да можеш да излекуваш стотина души през цялата си професионална практика, защото използваш по-кратки терапии. Иначе щяхме да говорим за двайсетина пациенти. Не си струва, Хорхе. От социална гледна точка е безсмислено.
— Някои от тези „дълги години на учене и подготовка“, както казваш, посветих на четенето на приказки, написани от други хора, или на слушането на разкази, останали в наследство от народната мъдрост. И сега ще ти разкажа една от тези приказки, защото смятам, че ще свърши работа.
Имало едно време… друг цар.
Той бил владетел на малка страна, наречена княжество Увиландия10. Царството му било пълно с лозя и всичките му поданици се занимавали с правене на вино. Петнайсетте хиляди семейства, населяващи Увиландия, печелели достатъчно от износа за други страни, което им стигало да живеят доста добре, да плащат данъци и да си позволяват някоя и друга прищявка.
Царят следял от години финансите на царството. Бил справедлив и милозлив владетел и не искал да живее с чувството, че бърка в джобовете на жителите на Увиландия. Затова полагал големи усилия, за да намери начин да намали данъците.
Докато един ден го осенила прекрасна идея. Царят решил да премахне данъците. Като единствена дан, за да покрие разходите на държавата, щял да поиска веднъж в годината, когато виното се налива в бъчвите, всеки от поданиците му да отиде до градините на двореца с еднолитрова делва, пълна с най-доброто вино от реколтата, и да го изсипе в голяма бъчва, изработена за тази цел по същото време.
От продажбата на тези петнайсет хиляди литра вино щели да се получат парите, нужни за бюджета на короната, за разходи в здравеопазването и образованието на народа му.
С възвания и обяви по главните улици на градовете вестта обиколила цялото царство. Радостта на хората била неописуема. Във всяка къща възхвалявали царя и пеели песни в негова чест.
По всички кръчми вдигали чаши и пиели за здравето и дълголетието на добрия цар.
Настъпил денят за отдаване на данта. Цяла седмица по махали и пазарища, по площади и църкви жителите си напомняли и си заръчвали едни на други да не пропуснат срещата. Гражданската солидарност била заслужен отговор за жеста на монарха.
Отрано започнали да се стичат семействата на винарите от цялото царство, всяко с делва, носена от главата на семейството. Един по един изкачвали високата стълба, водеща към огромната царска бъчва, изливали делвата и слизали по друга стълба, в подножието на която ковчежникът на царството поставял по един печат с царския герб на ревера на всеки селянин.