Следобед, когато и последният винар изсипал делвата си, се разбрало, че всички до един са го сторили. Огромната, петнайсет хиляди литрова бъчва била пълна. От първия до последния царски поданик, всички отишли навреме в градините и изсипали своя дял в бъчвата.
Царят бил доволен и горд. По заник-слънце, когато народът се сбрал на площада пред двореца, монархът излязъл на своя балкон, аплодиран от хората си. Всички били щастливи. Царят заповядал да му донесат малко от събраното вино в една красива кристална чаша, наследство от предците му. И докато донесат чашата, той заговорил:
— Прекрасни народе на Увиландия, както предполагах, всички жители на царството се стекоха днес в двореца. Искам да споделя с вас радостта на короната, защото се уверих, че предаността на народа към неговия цар е равна на предаността на царя към народа му. А не виждам по-добър начин да го отбележа, освен да пия във ваша чест от първата чаша с това вино, което без съмнение ще е божествен нектар, букет от най-доброто грозде на света, минало през най-добрите ръце на света и залято с най-голямото богатство на царството — народната любов.
Всички плачели и приветствали царя.
Един от слугите подал чашата на царя и той я вдигнал, за да пие за народа, който го аплодирал въодушевено. Но от изненада ръката му застинала във въздуха: вдигайки чашата, царят видял, че течността в нея била прозрачна и безцветна. Той я доближил бавно до носа си, свикнал да долавя аромата на най-добрите вина, и установил, че няма и мирис. Като добър дегустатор, поднесъл почти машинално чашата към устните си и отпил глътка.
Виното нямало вкус нито на вино, нито на каквото и да било!
Царят наредил да му донесат втора чаша вино, после още една и накрая пожелал да вземат проба от горния отвор на бъчвата. Нямало грешка — все същото. Без мирис, без цвят и без вкус.
Спешно повикали алхимиците на царството, за да направят анализ на състава на виното. Те били единодушни: бъчвата била пълна с вода. С чиста вода. Сто процента вода.
Монархът заповядал начаса да свикат всички мъдреци и вълшебници в царството, за да намерят веднага някакво обяснение за тази мистерия. Какво заклинание, каква химична реакция или магия са направени за превръщането на тази смес от вина във вода?
Най-старият от държавните министри се приближил и му прошепнал на ухото:
— Чудо ли? Заклинание? Алхимия ли? Няма нищо такова, царю, нищо такова. Просто поданиците ви са човешки същества, Ваше Величество. Това е всичко.
— Не разбирам — отвърнал царят.
— Да вземем например Хуан — рекъл министърът. — Той има огромно лозе, ширнало се от хълма до реката. Гроздето, което получава, е от най-доброто качество в царството, а виното му се разпродава най-бързо, и то на най-добрата цена.
Тази сутрин, когато се готвел да слезе със семейството си в селото, му хрумнала идея: ами ако сипе вода вместо вино? Кой ще разбере разликата?
Една-единствена делва вода в петнайсет хиляди литра вино — никой няма да разбере! Никой!
И никой не би разбрал, но при едно условие, Ваше Величество, при едно условие.
Ако всички не си бяха помислили същото!
Сами и заедно
Как успяваше Хорхе да прецени така времето за сеансите, че да приключи точно в края на всяка приказка? Как успяваше да ми втълпи някоя идея, която после се въртеше цяла седмица в главата ми?
Понякога това ми се струваше чудесно. Имах седем дълги дни да мисля за разказа му, да го тълкувам по собствен начин и да търся поуката, която можех да извлека от тази приказка.
Друг път се дразнех, че не мога да стигна до същността на историята, която долавях интуитивно, но не можех да формулирам.
Но имаше и случаи, когато се държах глупаво. Щом излезех от кабинета, се мъчех да разбера какво е искал да ми каже Дебелия с този разказ. И следваше неизбежното: отивах на сеанса, за да разбера от Хорхе дали съм „познал“ смисъла на приказката, и както се очакваше, Дебелия побесняваше.
— Има ли значение какво съм искал да кажа аз? Важното е каква е поуката за теб, ако изобщо има такава. Това не е учебен час и аз не оценявам с точки дали си познал или не, какво значи едно или друго нещо. По дяволите! С това, което съм казал, исках да кажа точно това, което казах; ако исках да кажа нещо друго, сигурно щях да кажа друго. Когато правиш така, Демиан, приказката ти служи само за да изпробваш егото си, да задоволиш суетата си. Мислиш си: „Аха, открих я. Аха, разбрах я. Аха, успях да позная поуката в разказа. Аха, аз съм идиот“.
Какво ли не ми мина през ум с историята за виното, превърнало се във вода. Първо разбрах почти с облекчение, че позицията ми е погрешна. Че всъщност терапевтичната задача не свършва с мен или с когото и да е от пациентите. Ако използвам думите, които по-късно чух от Дебелия, „всеки човек, който израства, би могъл да бъде нещо като частен учител, малък маестро, детонатор на верижна реакция, която сама по себе си може да промени света“.