И като мислех за това, стигнах до второто нещо: колко пъти аз и други като мен не смеем да направим нещо, защото смятаме, че няма смисъл да опитваме и че нищо не може да се промени. Защото кой ще забележи разликата, ако постъпя така, както в приказката?
Ако постъпя така…
И дори само още един човек да се осмели да мисли като мен, той сигурно ще изпита желание да се включи в това, което правя; или за по-скромно, някой би могъл да забележи, че то е различно, и да разбере, че човек може и по друг начин. Ако действам по начин, различен от обичайния, под форма, различна от тази на другите, може би с времето всичко ще се промени.
И си дадох сметка, че това се случва непрекъснато:
Хората не плащат данъци, защото — какво значение има?
Хората не са любезни, защото — кой ще обърне внимание?
Хората не са благоразумни, защото никой не иска да е единственият идиот.
Хората не се забавляват, защото е смешно да се хилиш сам.
Хората не излизат да танцуват на празник, докато други не го направят.
… И не сме по-глупави, защото не разполагаме с повече време.
Колко по-любезен, сърдечен, великодушен и приятен бих бил, ако можех да бъда верен на себе си, истински и винаги верен.
За това говорех с Хорхе тогава и колкото повече говорех и мислех, в мен все повече се оформяше идеята, без да я търся специално, да остана сам, сам и сочен подигравателно с пръст от другите…
Или още по-лошо, сам, дори и без този подигравателен пръст…
— Преди няколко години — започна Дебелия — написах едно есе, което започваше така: „Детеродният канал и ковчегът са две места, предназначени само за едно тяло“.
А това, Демиан, според мен значи, че се раждаме и умираме сами. Тази идея, толкова ужасна от моя гледна точка, е може би най-трудното нещо, което трябваше да науча в процеса на собственото си израстване.
Но за щастие открих също, че съществуват и спътници: другари за по-кратко и такива за относително по-дълго време. А освен това съществуват и приятелите, любовта, братята — другари за цял живот.
— Знаеш ли, Хорхе? Това ми напомня за нещо, което четох веднъж за влюбените: „Не върви пред мен, защото няма да мога да те следвам. Не върви зад мен, защото мога да те загубя. Не върви под мен, защото мога да те настъпя. Не върви над мен, защото мога да реша, че ми тежиш. Върви до мен, защото сме равни“.
— Да, Демиан, така е. Важното е да проумееш, че никой не може да извърви пътя вместо теб. Както и да осъзнаеш, че пътят е по-ползотворен, когато се изминава с някого.
Да разбереш кой си, да знаеш, че си единствен, различен и се разграничаваш от околния свят в чертога на собствената си кожа, не значи непременно да живееш самотно, да си огорчен или пък да си си самодостатъчен.
— Значи човек не може да живее без другите?
— Зависи какво смяташ, че трябва да изживееш във всеки момент, и кои са другите във всеки момент.
Един човек пътувал много. Посетил стотици знайни и незнайни страни в живота си.
Едно от пътуванията, за които си спомнял най-често, било краткото му пребиваване в Страната на дългите лъжици. Озовал се той на границата й съвсем случайно: по пътя от Увиландия за Параис имало малко отклонение към споменатата страна. И понеже обичал експериментите, поел по този път. Лъкатушещото шосе го отвело до огромна самотна къща. Като приближил до нея, забелязал, че сградата сякаш била от две пристройки: западно крило и източно крило. Паркирал колата си и отишъл до къщата. На вратата имало надпис, който гласял:
В тази малка страна има само две стаи, наречени черна и бяла. За да я обиколите, трябва да тръгнете по коридора и като стигнете там, където се разклонява, да завиете надясно, ако искате да посетите черната стая, или наляво, ако искате да видите бялата стая.
Мъжът тръгнал по коридора и случайно завил първо надясно. Друг коридор, дълъг петдесетина метра, водел към огромна врата. Още с първите крачки той дочул воплите и стоновете, идващи от Черната стая.
За миг виковете и стенанията го накарали да се поколебае, но той решил да продължи напред. Стигнал до вратата, отворил я и влязъл.
Около огромна маса били насядали стотици хора. В средата на масата стояли най-отбраните гозби, които човек може да си представи, и въпреки че всички имали по една лъжица, за да стигнат до блюдото в центъра на масата, те умирали от глад! Причината за това била, че лъжиците — два пъти по-дълги от ръцете им, били вързани за китките им. По този начин всички можели да си вземат от храната, но никой не можел да я поднесе към устата си.