По пътя си повтарял наум: „Една ока брашно и една ока захар, но да не ги смесвам“.
Така стигнал до магазина.
— Дайте ми една ока брашно, господине.
Продавачът загребал една ока брашно с мярата и я извадил пълна. Слугата подал подноса и търговецът изпразнил мярата върху него.
— И една ока захар — рекъл слугата.
Продавачът взел отново мярата, бръкнал с нея в големия сандък и я извадил, този път пълна със захар.
— Да не се смесят! — обадил се слугата.
— Ами тогава къде да сипя захарта? — запитал продавачът.
Слугата се замислил за миг и докато мислел (което му коствало доста труд), прокарал ръка по обратната страна на подноса и видял, че е празна. Тъй че решил и тутакси рекъл: „Тука“. Обърнал подноса и разбира се, изсипал брашното.
Слугата си тръгнал доволен за вкъщи: една ока брашно, една захар и да не се смесват.
Когато стопанинът го видял да влиза с подноса със захарта, го попитал:
— Ами брашното?
— Да не се смесват! — отвърнал слугата. — Ето го! — Обърнал бързо подноса… и изсипал и захарта.
Крилете са, за да летиш
Този ден Хорхе ме чакаше с готова приказка.
Когато синът пораснал, бащата му рекъл:
— Сине, не всички се раждаме с криле. Вярно е, че не си длъжен да летиш, но мисля, че ще е жалко само да ходиш, щом добрият Господ ти е дал криле.
— Но аз не знам да летя — отвърнал синът.
— Така е… — казал бащата.
И както вървели, стигнали до ръба на планинската пропаст.
— Виждаш ли, сине? Това е пропаст. Като ти се прииска да летиш, ела тук, поеми си дъх, подскочи и като разпериш криле, ще полетиш.
Синът се поколебал.
— Ами ако падна?
— И да паднеш, няма да се пребиеш. Само ще се поожулиш и ще станеш по-силен за следващия опит — отвърнал бащата.
Синът отишъл в селото да се види с приятелите си, с другарите си, с които вървял рамо до рамо в живота.
Най-тесногръдите му рекли:
— Да не си луд? За какво ти е? Баща ти нещо е откачил… Защо ти е да летиш? Зарежи тия глупости! На кого му е притрябвало да лети?
Най-добрите приятели го посъветвали:
— Ами ако е вярно? Не е ли опасно? Защо не започнеш постепенно? Опитай да се хвърлиш от някоя стълба или от клоните на някое дърво. Но… от върха?
Момъкът послушал съвета на тези, които го обичали. Покатерил се на едно дърво и като набрал кураж, скочил. Разперил криле, размахал ги с всички сили във въздуха, но за съжаление, паднал на земята.
С голяма цицина на челото отишъл при баща си.
— Ти ме излъга! Не мога да летя. Опитах и виж как се ударих! Не съм като теб. Моите криле са само за красота.
— Сине — отвърнал му бащата. — За да полетиш, ти е нужно пространство да размахаш криле. То е като да скочиш с парашут: нужна е височина.
За да полетиш, трябва да си готов да рискуваш.
Ако не искаш, може би е по-добре да се примириш завинаги и да продължиш да ходиш.
Кой си ти?
Бях работил много сериозно над себе си. Съветван от терапевта си и въодушевен от желанието да открия всичко за собствената си личност, прекарвах голяма част от свободното си време, размишлявайки за живота си, за новите и старите си чувства, за спомените и как Хорхе ме беше научил „да разбирам“, че все повече ще се изненадвам.
Но не всичко бе така розово. Някои от мислите, които се въртяха в главата ми, и най-вече някои чувства, които не можех да овладея, ме караха да се натъжавам и да се чувствам потиснат.
С такива мисли отидох в кабинета на Хорхе в деня, когато той ми прочете своята версия на разказа на Джовани Папини „Кой си ти?“.
По това време целият свят ми беше крив. Не знаех какво става, но имах чувството, че не мога да имам доверие на другите. Не знаех дали аз не умеех да си избирам приятелите, или всъщност хората не оправдаваха очакванията ми…
Работата е там, че винаги съм се чудел как може да чакаш някого, а той изобщо да не дойде, или срещите ти да се провалят в последния момент, защото някой не е предвидил нещо си, или в повечето случаи да висиш безкрайно там, където сте се уговорили с приятели, а те да нямат никакво намерение да дойдат навреме…
И ето разказа, който моят терапевт ми прочете.
Този ден Синклер стана, както винаги, в седем сутринта. Затътри, както винаги, пантофи към банята и след като взе душ, се избръсна и парфюмира. Облече, както обикновено, модните си дрехи и слезе до входа да вземе пощата си. Там го посрещна първата изненада за деня — нямаше писма!
През последните години кореспонденцията му постепенно растеше и това бе важно за връзката му със света. Малко разочарован от вестта за липсата на вести, той изяде обичайната закуска от ядки с мляко (както препоръчваха лекарите) и излезе от дома си.