Нека ти разкажа

Пое си дълбоко дъх и усети как въздухът нахлува в дробовете му, сякаш се е възродил. Осъзна, че кръвта тече във вените му, че сърцето му бие, и се изненада, че за пръв път

И след като най-сетне вече бе разбрал, че е сам, че винаги е бил сам, и разчиташе само на себе си, сега можеше да се разсмее или да се разплаче… Но заради себе си, не заради другите. Вече знаеше:

Беше разбрал, че е трябвало да остане сам, за да открие себе си…

Заспа спокойно и дълбоко и сънува прекрасни сънища.

Събуди се в десет сутринта и видя, че в този миг един слънчев лъч проникваше през прозореца и осветяваше красиво стаята му.

Без да се къпе, слезе по стълбите, тананикайки си някаква песен, която никога не бе чувал, и откри нещо под вратата — голяма купчина писма, адресирани до него.

Жената, която почистваше, беше в кухнята и го поздрави, сякаш нищо не се бе случило.

А вечерта в бара като че ли никой не помнеше онази странна нощ на лудост. Поне никой не сметна за нужно да каже нещо по въпроса.

Всичко бе отново както преди… но не и той,
за щастие,
той,
който никога вече нямаше да се моли някой да го забележи,
за да се увери, че е жив,
той,
който никога вече нямаше да търси мнението на другите за себе си,
той,
който никога вече нямаше да се страхува, че ще бъде отхвърлен.
Всичко беше същото,
но този човек вече
никога нямаше да забрави кой е.

— Този разказ е за теб, Демиан — продължи Дебелия. — Когато не осъзнаваш зависимостта си от чуждото мнение, живееш, треперейки да не би да бъдеш отхвърлен от другите, от които си се научил да се страхуваш.

А цената, която трябва да платиш, за да не се страхуваш, е да се подчиниш и да станеш това, което онези, „дето толкова ни обичат“, ни налагат да бъдем, да правим и да мислим.

Ако имаш „късмет“ като героя на Папини и изведнъж светът ти обърне гръб, нямаш друг изход, освен да разбереш колко безсмислена е борбата ти.

Но ако това не стане
и „за нещастие“ си харесван и обсипван с хвалби,
тогава…
остава ти само едно:
чувството за лична свобода
сам да решаваш:
покорство или самота;
притиснат от дилемата да си това, което трябва,
или да бъдеш никой.
И от този миг…
можеш просто да бъдеш
сам, но самият себе си.

Да прекосиш реката

— Вкиснат съм…!

— Какво става?

— Ами оттук трябва да отида у един приятел да му занеса едни записки, които му трябват… а живее много далече.

— Слушай, Демиан…

— Да, знам — прекъснах го аз, — ще ми кажеш, че нищо не „трябва“… че го правя, защото искам, че изборът е мой и тям подобни… знам.

— Разбира се, ти решаваш.

— Да, аз решавам. Но се чувствам задължен.

— Много добре. Аз не споря дали се чувстваш задължен, не оспорвам и причината да се чувстваш задължен. Но все пак се съмнявам, че знаеш защо се чувстваш така.

— Знам. Хуан е страхотен и винаги когато имам нужда от нещо, е готов да ми помогне. Струва ми се, че не мога да го отрека.

— Виж, за можене — можеш. И все пак въпросът е, че…

— … че ми пука какво ще си помисли Хуан за мен.

— Не, още по-лошо. Пука ти какво ще си помислиш ти за себе си.

— Аз ли? Ще се почувствам като гадняр.

— Независимо какъв ще си, ако не му занесеш записките, не се ли чувстваш вече гадно просто защото те мързи да отидеш?

— Да, мисля, че е така.

— Това е проблемът при чувството за вина. Хората страдат и си вгорчават живота, защото по дванайсет часа на ден се чувстват виновни, че са такива, каквито са. А през другите дванайсет часа вгорчават живота на някой друг, казвайки му какво да прави.

— Е, сега вече нищо не разбирам.

— Може би така е най-добре. Защото, като не разбираш нищо, ще има на какво да се учиш.

Моментите, когато Хорхе започваше да философства и ставаше ироничен, а аз не знаех дали говори на мен, или размишлява пред мен за бъдещето на човечеството, бяха най-трудни за понасяне.

Независимо защо го правеше — за себе си, за мен или за науката, истината е, че макар да знаех, че по-късно всичко това ще ми е от полза, ми се искаше да се махна. Не издържах повече: нито терапията, нито напредъка, нито нищо. Исках да се махна…