„Ще го видя по-късно“, помислил си той, защото знаел, че Буда ще остане няколко седмици във Ваали.
Прибирането на реколтата траяло три седмици и щом си свършил работата, монахът поел отново на път.
По пътя научил, че Буда не е вече във Ваали, а е тръгнал за едно село по̀ на север.
Монахът сменил посоката и се отправил към това село.
Можел да стигне навреме, макар и само за да го зърне, но по пътя трябвало да помогне на едни старци, мъж и жена, да не ги отнесе реката, защото, ако не бил той, ги чакала сигурна смърт. Щом старците се съвзели, тръгнал отново на път, знаейки, че и Буда продължава по пътя си…
Цели двайсет години следвал монахът пътя на Буда… Винаги когато бил съвсем близо, се случвало нещо, което го забавяло. Все се явявал някой, който имал нужда от помощта му, и без да иска, пречел на монаха да стигне навреме.
Накрая той узнал, че Буда е решил да отиде да умре в родния си град.
— Този път — рекъл си — имам последна възможност. Ако не искам да умра, без да съм видял Буда, не трябва да се отклонявам от пътя. Сега най-важното е да видя Буда, преди да умре. После ще имам време да помагам на другите.
И с последното си муле и малкото си запаси тръгнал отново на път.
В навечерието на пристигането си в града едва не се препънал в един ранен елен, легнал насред пътя. Помогнал му, дал му да пие вода и намазал раните му с прясна кал. Еленът едва дишал и отварял муцуна, защото не му достигал въздух.
„Някой трябва да остане при него — помислил си монахът, — та аз да продължа по пътя си“.
Но не виждал никого.
Настанил много внимателно животното до една скала, оставил му вода и храна до муцуната и се приготвил да тръгне.
Но едва направил две крачки — и почувствал, че не може да се появи пред Буда, след като дълбоко в сърцето си знае, че е оставил сам един беззащитен смъртник…
Тъй че разтоварил мулето и останал да се грижи за животното. Цяла нощ бдял над него, сякаш се грижел за собствения си син. Давал му да пие вода и сменял кърпите на челото му.
На зазоряване еленът се оправил.
Монахът се надигнал, отишъл да седне по-встрани и заплакал, защото накрая бил пропуснал и последната възможност.
— Никога вече няма да те видя — рекъл на глас.
— Стига си ме търсил — отвърнал един глас зад гърба му, — защото вече си ме намерил.
Монахът се обърнал и видял как еленът се изпълва със светлина и придобива окръглените форми на Буда.
— Щеше да ме изгубиш, ако ме беше оставил да умра тази нощ, за да отидеш да ме видиш в града… А колкото до смъртта ми, не се бой: Буда не може да умре, докато има хора като теб, способни да следват пътя му с години и да се жертват заради другите. Това е Буда. И той е в теб.
— Мисля, че разбирам. Една сравнително висока цел може да стане стимул, за да полетиш по-високо, но може да служи и като оправдание за онези, които пълзят.
— Да, Демиан, така е.
Упоритият дървар
— Не знам какво става, Хорхе. Но във факултета нещо не върви, както бих искал.
— Какво значи това?
— От началото на годината тонусът ми спада „бавно, но упорито“. Винаги съм имал оценки седем и осем, понякога и девет11. Но на последните изпити не можах да изкарам повече от шест. Не знам, не се справям, не мога да се съсредоточа, нямам желание.
— Е, Демиан, не забравяй, че сме към края на годината. Може да имаш нужда от почивка.
— Мисля да си почина, но до края на годината има още два месеца, а дотогава е невъзможно. Не мога да прекъсна и да изляза във ваканция.
— Понякога си мисля, че цивилизацията успя да подлуди всички ни. Спим от дванайсет до осем, обядваме от дванайсет до един, вечеряме от девет до десет… Всъщност животът ни зависи от часовника, не от собствените ни желания. Струва ми се, че за някои неща непременно трябва да има някакъв ред, но за други е съвсем нелепо да се подчиняваш на предварително установени правила.
— Каквото и да говориш, не мога да прекъсна сега.
— Но нали казваш, че като продължаваш така, тонусът ти спада.
— Трябва да има и друг начин!
Имало някога един дървар, който отишъл да работи в едно сечище. Надницата била добра, а условията — още по-добри, тъй че дърварят решил да си свърши добре работата.
Първия ден отишъл при надзирателя, който му дал секира и му посочил къде да сече в гората.
Въодушевен, мъжът тръгнал да сече дърва.
Само за един ден отсякъл осемнайсет дървета.
— Браво — рекъл му надзирателят. — Продължавай така.
Окуражен от думите му, на следващия ден дърварят решил да работи още по-добре. Затова вечерта си легнал съвсем рано.