— И все пак накрая баща ми поясни, че има предимство в мненията заради възрастта си, заради опита си и защото в живота съществуват опасности, с които още не сме готови да се справим без тяхна помощ, и тям подобни.
— А ти какво мислиш?
— Че не е вярно. Че мога да се справя с много неща.
— А с други?
— С други не мога.
— Тогава баща ти е прав. Съществуват „опасности“, за които още имаш нужда от тях.
— Да, така е.
— Тази позиция не е изгодна за теб, а?
— Да, но е истина.
— Истина е! Сега остава да видим дали е цялата истина.
— Как?
— Слушай…
Имало едно семейство овчари. Те държали всичките си овце в една кошара. Хранели ги, вардели ги и ги извеждали на пàша.
От време на време овцете се опитвали да бягат.
Тогава най-старият овчар отивал при тях и им казвал:
— Вие, глупави и своенравни овце, не знаете, че навън равнината е пълна с опасности. Само тук ще намерите вода, храна и най-важното — защита от вълците.
Обикновено така укротявал „свободолюбието“ на овцете.
Един ден се пръкнала по-различна овца. Да кажем, че била нещо като черна овца. Била вироглава и подучвала другите да избягат на свобода в равнината.
Старият овчар ходел все по-често при овцете да им говори, че навън е опасно. Ала те били неспокойни и когато ги изкарвали на пàша, им било все по-трудно да ги прибират в кошарата.
Докато една нощ черната овца ги придумала и те избягали.
Овчарите не усетили нищо до зори, когато видели разбитата и празна кошара.
Вкупом отишли да се жалват на стареца, глава на семейството.
— Избягали са, избягали са!
— Горките…
— Ами гладът?
— Ами жаждата?
— Ами вълкът?
— Какво ще стане с тях без нас?
Старецът се прокашлял, смукнал от лулата и рекъл:
— Вярно, какво ще стане с тях без нас? И още по-лошо…
… Какво ще стане с нас без тях?
Бременната тенджера
— Как вървят нещата с вашите?
— Горе-долу — отвърнах аз. — На моменти се разбираме много и всеки се поставя на мястото на другия, но понякога просто няма начин. Нищо не може да се направи.
— Е, Демиан. Мисля, че това ще ти се случва с всички до края на живота ти.
— Да, но с нашите е някак различно. Те са ми родители…
— Да, така е. Но какво имаш предвид, като казваш, че е различно?
— Те имат някакво право, защото са ми родители.
— Какво право?
— Право над мен.
— Ти вече си голям, Демиан. И като такъв, никой няма права над теб. Никой. Най-малкото, никой няма повече права над теб от тези, които ти му даваш.
— Аз не им давам нищо.
— Май не е така.
— Но къщата е тяхна, те ме хранят, купуват ми дрехи, плащат част от таксата за университета, майка ми ме пере, оправя ми леглото… Това им дава някакви права.
— Ти не работиш ли?
— Да, разбира се, че работя.
— Ами тогава? Разбирам, че живееш в тази къща, защото не можеш да си позволиш да имаш самостоятелен апартамент. Но за всичко останало смятам, че ако наистина искаш да се бориш да си независим, можеш сам да направиш някои неща.
— Накъде биеш? И ти ли смяташ, че не ме бива за нищо, като майка ми? Сякаш най-важното на тоя свят е да можеш да си оправяш леглото!
— Не, предполагам, че не, но ти си този, който претендира за свобода и самостоятелност.
— Не претендирам за свобода и самостоятелност, за да си готвя, да си оправям леглото и да си пера дрехите. А за да не трябва да искам, непрекъснато разрешение и да знам, че имам правото да говоря, когато пожелая, и да мълча през другото време.
— Може би тези две групи „правà“, Демиан, са различни.
— Не искам да се разделям с нашите.
— Да, разбира се, но ти претендираш за някои права, които са ти отнети при сегашното положение, а отказваш да поемеш част от отговорностите, произтичащи от тези права.
— Но аз мога да избирам за какво да съм независим по-рано и за какво предпочитам да изчакам малко.
— Да видим дали това ще ти помогне да си изясниш нещата.
Един човек помолил една вечер съседа си да му даде за малко тенджерата си. Собственикът на тенджерата не бил много разбран, но нямало как да му откаже.
След четири дни съседът още не му връщал тенджерата, затова, под предлог че му трябва, той отишъл да си я поиска.
— Точно щях да дойда у вас да ви я върна… Раждането беше толкова трудно!
— Какво раждане?
— На тенджерата.
— Какво?
— О, не знаехте ли? Тенджерата беше бременна.
— Бременна ли?
— Да, и точно снощи се сдоби с челяд. Затуй трябваше да си почине, но вече е по-добре.
— Да си почине ли?
— Да. Секунда, моля.
И като влязъл в дома си, взел тенджерата, едно пръстено съдче и един тиган.