— Това не е мое. Само тенджерата.
— Не, ваше е. Това са децата на тенджерата. Щом тя е ваша, значи и децата й са ваши.
Мъжът си помислил, че съседът му съвсем е откачил. „Но по-добре да не му противореча“, рекъл си.
— Добре, благодаря.
— За нищо. Довиждане.
— Довиждане.
И мъжът се прибрал със съдчето, с тигана и тенджерата.
Същия следобед съседът му пак почукал на вратата.
— Съседе, може ли да ми заемете една отвертка и клещи?
Сега мъжът се почувствал по-задължен от преди.
— Да, разбира се.
Влязъл вкъщи и се появил с клещите и отвертката.
Изминала почти цяла седмица и когато вече смятал да отиде да си прибере нещата, съседът почукал на вратата му.
— Ох, съседе, вие знаехте ли?
— Какво?
— Че отвертката и клещите са двойка.
— Не може да бъде! — облещил се човекът. — Не знаех.
— Вижте, направих грешка. За миг ги оставих сами и тя забременя.
— Отвертката ли?
— Отвертката! Нося ви децата й.
И като отворил една кошничка, му подал няколко винта, гайки и пирони, които според него отвертката била родила.
„Съвсем е откачил“, помислил си мъжът. Но пирони и винтове винаги трябват.
Минали два дена. Упоритият съсед се появил отново.
— Онзи ден — рекъл му, — като ви донесох клещите, видях, че на масата имате красива златна амфора. Ще бъдете ли така добър да ми я заемете за една нощ?
На собственика му блеснали очите.
— Разбира се — отвърнал той великодушно. Влязъл вътре и се появил с амфората, която му искал съседът.
— Благодаря, съседе.
— Довиждане.
— Довиждане.
Минала една нощ, минала още една, но собственикът на амфората не смеел да почука у съседа и да си я поиска. Като изминала седмица, не можал да изтрае и отишъл да си я върне.
— Амфората ли? — запитал го той. — О, не разбрахте ли?
— Какво?
— Тя умря при раждането.
— Как така е умряла при раждането?
— Да, амфората беше бременна и умря при раждането.
— Вижте, за глупак ли ме смятате? Как една златна амфора може да е бременна?
— Слушайте, съседе. Вие приехте бременността и раждането на тенджерата. Приехте сватбата и челядта на отвертката и клещите. Защо сега да не приемете бременността и смъртта на амфората?
— Ти, Демиан, можеш да избираш каквото си искаш, но не можеш да си независим за по-лесните и приятни неща и да не бъдеш, когато това ти коства някакво усилие.
Твоето мнение, свободата ти, твоята самостоятелност и по-голямата ти отговорност вървят ръка за ръка в хода на израстването ти. Ти решаваш дали да бъдеш голям, или да си останеш дете.
Погледът на влюбения
— Струва ми се, че родителите ми са остарели и умът им вече не е така бистър.
— А на мен ми се струва, че гледаш на тях от друга гледна точка.
— Но какво общо има това? „Фактът си е факт“, както ти казваш.
— Ще ти разкажа.
Царят бил влюбен в Сабрина, жена от простолюдието, която направил своя последна съпруга.
Един следобед, когато царят бил на лов, пристигнал пратеник и съобщил, че майката на Сабрина е болна. И макар да било забранено да се използва личната каляска на царя — нарушение, което можело да й коства главата, — Сабрина се качила в нея и се отправила към майка си.
Като се върнал от лов, царят бил осведомен за станалото.
— Нали е прекрасна? — рекъл той. — Това е истинска синовна обич. Не се е поколебала да рискува живота си, за да бъде до майка си. Прекрасна е!
Друг път, когато Сабрина седяла в градината на двореца и ядяла плодове, се появил царят. Принцесата го поздравила и после отхапала последната праскова от кошницата.
— Изглеждат хубави! — рекъл царят.
— Хубави са — отвърнала принцесата. И като протегнала ръка, подала на своя любим последната праскова.
— Колко ме обича! — споменал по-късно царят. — Сама се отказа от удоволствието, за да ми даде последната праскова от кошницата. Не е ли чудесна?
Минали няколко години и кой знае защо, любовта и страстта в сърцето на царя охладнели.
Седейки до най-добрия си приятел, той му казал:
— Никога не се е държала като царица. Нима не наруши забраната и не се качи в каляската ми? И освен това помня, че веднъж ми даде нахапан плод.
— Истината винаги е една. Фактът си е факт. Но както в приказката, човек може да тълкува дадена случка и така, и иначе.
„Внимавай как я възприемаш“, казваше мъдрият Бадуин.
Ако това, което виждаш, пасва „като по мярка“ на истината, която е изгодна за теб…
… Не вярвай на очите си!
Филизите на Омбуто12