Положението сред останалата част от селяните също било неудържимо: в стремежа си да получи по-голяма подкрепа всяка група политизирала въпроса и принуждавала другите жители да вземат страна. Който защитавал омбуто, бил, разбира се, враг на Защитниците на живота, а който защитавал филизите, трябвало, естествено, да мрази до смърт Защитниците на омбуто.
Накрая решили да отнесат въпроса до мировия съдия, който по това време бил свещеникът от малката църква в селото. Той трябвало да се произнесе в неделя.
Публиката била разделена с едно въже и двете групи се нападали, крещейки. Крясъците били ужасни и никой никого не чувал.
Изведнъж вратата се отворила и по пътеката, подпирайки се на бастуна си, се задал Стареца, сподирян от погледите на двете групи.
Стареца — сигурно на повече от сто години, бил и човекът, който на младини основал това село, планирал улиците му, разчертал терените и разбира се, посадил дървото.
Бил почитан от всички и думите му били все така мъдри, както през целия му живот.
Стареца отблъснал ръцете, протегнали се да го подкрепят, изкачил се едва-едва на подиума и заговорил.
— Глупаци! — рекъл той. — Сами се нарекохте Защитници на омбуто и Защитници на живота… Защитници ли? Нищо не можете да защитите вие, защото единствената ви цел е да навредите на онези, които не мислят като вас.
Не си давате сметка, че грешите, че и едните, и другите бъркате.
Омбуто не е камък. То е нещо живо и като такова си има жизнен път. По този път то трябва да даде живот на филизите, които занапред ще поемат ролята му. Това значи, че трябва да ги подготви да се превърнат в млади дървета.
Но филизите, глупаци такива, не са просто издънки. Те не могат да оживеят, ако омбуто загине, а животът на дървото няма да има смисъл, ако то не даде начало на нов живот.
Бъдете готови, Защитници на живота. Заяквайте и се въоръжавайте. Идва време да подпалите дома на родителите си заедно с тях. Скоро те ще остареят и ще почнат да ви пречат по пътя.
Бъдете готови, Защитници на омбуто. Набирайте опит с филизите. Трябва да сте готови да стъпчете и избиете синовете си, когато пожелаят да ви отменят или надминат.
И вие се наричате „защитници“!
А единственото, което искате, е да рушите…
Не разбирате, че
като рушите
и рушите,
унищожавате
завинаги
и онова, което искате да защитите.
Помислете! Нямате много време…
Казал това, слязъл бавно от подиума и тръгнал към вратата сред дълбока тишина.
… И си отишъл.
Хорхе млъкна. А аз не можах да сдържа сълзите си. Станах и мълчешком си тръгнах, уморен, но с прояснени мисли…
Чакаше ме много работа!
Лабиринтът
Хорхе беше написал разказ и дали защото го помолих, дали защото му се искаше, или и по двете причини, го сподели с мен.
Загадките винаги го бяха привличали. От малък всички кръстословици, гатанки, лабиринти, криптограми и главоблъсканици, които му попадаха, бяха предизвикателство за него.
Бе посветил голяма част от живота и мислите си за разрешаването — къде по-успешно, къде не толкова — на проблеми, които други са измислили. Разбира се, невинаги успяваше, защото през ръцете му бяха минали много и твърде сложни гатанки.
Щом попаднеше на нещо такова, Хороска винаги извършваше едно и също действие почти като ритуал: гледаше го дълго и в един миг — като експерт, какъвто беше, решаваше дали проблемът е от неразрешимите.
Ако се окажеше наистина такъв, Хороска си поемаше дълбоко дъх и дори тогава се захващаше с него.
И започваше да си блъска главата, защото ритуалът на анализа се беше превърнал едва ли не в мания за него.
Изникваха невероятни въпроси, попадаше на задънени улици, на заплетени символи, на непознати думи, на неочаквани дилеми.
Хороска отдавна бе разбрал, че трябва да успее в живота. Дали затова тези загадки не започнаха да му дотягат?
И стана така, че още след първия опит страшно се отегчаваше и зарязваше проблема, ругаейки наум глупака, създал загадка, която дори той не можеше да разреши…
Но мисля, че понеже и твърде лесните задачи също го отегчаваха, стигна до заключението, че всеки „изследвач“ си има загадка „по мярка“ и само той си знае мярката.
Най-добре всеки да си измисля задачите „по мярка“, рекъл си той. Но веднага се досетил, че така загадката си губи смисъла, защото създателят й ще знае отговора още докато я измисля.
Донякъде на шега, донякъде подтикнат от желанието да помогне на други, които искат да решават като него такива загадки, той започнал да измисля задачи, игри на думи, на цифри, логически въпроси и абстрактни дилеми…