Но неговият шедьовър бил лабиринтът, който построил.
В един спокоен слънчев ден Хороска започнал да издига тухла по тухла стени в една от стаите на огромната си къща, за да построи огромен лабиринт в реален мащаб.
Минали години. Той обсъждал задачите си с приятели, в специализирани списания и в някои вестници. Но лабиринта пазел в тайна и той се разраствал, растял ли, растял в дома му.
Хороска го правел все по-сложен. Почти не си давал сметка, че в плетениците му имало все повече пътеки без изход.
Това творение се превърнало в част от живота му. Не минавал и ден, без да добави някоя тухла, да затвори изход или да усложни плетеницата, за да направи още по-трудно преминаването през нея.
И може би след двайсет години в стаята, където строял лабиринта, не останало никакво място и той започнал да се разпростира съвсем естествено из цялата къща.
За да отиде от спалнята до банята, Хороска трябвало да направи осем крачки напред, да завие наляво, да направи още шест крачки, после да завие надясно, да слезе три стъпала, още пет крачки, отново завой надясно, да прескочи едно препятствие и да отвори вратата.
За да излезе на терасата, трябвало да се наклони към лявата стена, да се повърти насам-натам няколко метра и да се качи по въжена стълба до горния етаж.
И постепенно домът му се превърнал в голям лабиринт с нормални размери.
В началото бил много доволен. Забавно му било да броди по тези коридори, които понякога го отвеждали до задънена улица, макар че сам ги е строил, защото било невъзможно да запомни всички посоки.
Това бил лабиринт по негова мярка.
По негова мярка.
Оттогава Хороска започнал да кани много хора в дома си, в своя лабиринт. Но дори и онези, които проявявали голям интерес, накрая се отегчавали, както той — от другите загадки.
Хороска предлагал да ги разведе из дома си, но след малко гостите решавали да си тръгнат. Всички му казвали горе-долу едно и също: „Така не може да се живее!“.
Накрая Хороска не могъл да понесе безкрайната самота и се преместил в друга къща, без лабиринт, където приемал спокойно гости.
Но винаги когато се запознавал с някого, който му се струвал по-умен, го водел в истинския си дом.
Също като летеца от Малкият принц с „рисунките на змиите боа отвън и отвътре“, Хороска отварял своя лабиринт за онези, които смятал, че заслужават да видят такава „забележителност“.
…_Но Хороска никога не срещнал човек, който да поиска да живее с него на това място_.
Кръгът на деветдесет и деветте
— Защо, Хорхе? Защо човек никога не е доволен?
— Какво?
— Е, понякога така си мисля. С Габриела всичко върви много добре, много по-добре от преди, но не е това, което ми се иска. Не знам. Няма страст, няма плам, не е интересно. И във факултета е горе-долу така: ходя на лекции, уча, явявам се на изпити и ги вземам. Но нещо ми липсва. Не съм удовлетворен, не изпитвам всеки ден удоволствие, че уча това, което искам. Същото е и с работата. Доволен съм, плащат ми добре, но не толкова, колкото бих искал да печеля.
— И с всичко ли е така?
— Струва ми се, че да. Никога не мога да си отдъхна и да кажа: „Е, сега вече всичко е наред“. Така е и с брат ми, с приятелите, с парите, с физическото ми състояние… С всичко, което ме интересува.
— Преди няколко седмици, когато се тревожеше за положението вкъщи, не изпитваше ли същото?
— Предполагам, но имах по-големи притеснения, които потискаха тези неща. А това, за което ти говоря днес, е нещо като „лукс“ и би могло да осмисли всичко останало.
— Значи притеснението се появява, когато нямаш големи проблеми.
— Точно така.
— Значи този проблем се появява, когато нямаш проблеми.
— Какво?
— Всъщност, когато всичко е наред.
— Ами… да.
— Кажи, Демиан. Какво чувстваш, като признаваш, че проблемът се появява, когато всичко е наред?
— Чувствам се тъпо.
— Така си е — каза Дебелия. — Отдавна не съм ти разказвал приказка за някой цар.
— Вярно.
— Имало едно време един, да речем, класически цар.
— Какво значи класически цар?
— Класически цар в приказките значи много могъщ и богат цар, с великолепен дворец, пълен с какви ли не еликсири за душата и с красиви съпруги, цар, който може да има каквото си пожелае. Но въпреки това не е щастлив.
— А…
— И колкото по-класическа е приказката, по-нещастен е царят.
— А твоят цар… колко класически е?
— Много класически.
— Горкият.
Имало някога един много тъжен цар, чийто слуга, като всеки слуга на тъжен цар, бил много щастлив.