Първо огледал масата търсейки още една монета. После погледнал на пода и накрая — в торбата.
„Не може да бъде“, помислил си. Сложил последната купчинка до другите и установил, че е по-малка.
— Окрали са ме! — изкрещял. — Окрали са ме! Проклетници!
Отново затърсил по масата, по пода, в торбата, в дрехите си, по джобовете, под мебелите… Но не открил онова, което търсел.
И сякаш надсмивайки му се, купчинката монети проблясвала на масата и му напомняла, че има деветдесет и девет златни монети. Само деветдесет и девет.
„Деветдесет и девет монети са много пари — помислил си той. — Но ми липсва една монета. Деветдесет и девет не е кръгла цифра. Сто е кръгла цифра, но деветдесет и девет не е“.
Царят и съветникът му гледали през прозореца. Лицето на пажа не било вече същото. Челото му се сбръчкало, чертите му се изострили. Очите му станали по-малки и присвити, устата му се разкривила грозно, показали се зъбите му.
Слугата прибрал монетите в торбата и оглеждайки се на всички страни, да не би някой вкъщи да го види, я скрил сред дървата за огрев. После взел хартия и перо и седнал да прави сметки.
Колко време трябвало да пести, за да си купи стотната монета?
Говорел си сам, на глас.
Бил готов да работи здравата, за да я спечели. А след туй може би нямало да има нужда да го прави повече.
Човек, който има сто златни монети, може и да не работи.
Със сто монети си богат.
Със сто монети можеш да живееш спокойно.
Приключил със сметките. Ако работел и пестял заплатата и ако получел някакви пари допълнително, за единайсет-дванайсет години щял да събере достатъчно за още една златна монета.
„Дванайсет години са много време“, помислил си.
Можел да каже и на жена си да си намери работа в селото за известно време. А и самият той свършвал работа в двореца в пет следобед, така че можел да работи до вечерта и да спечели още нещо.
Направил сметката: като добавил парите от работата си в селото и тези на жена си, за седем години можел да ги събере.
Твърде много време!
Можел да носи в селото храната, която им оставала всяка вечер, и да я продава за няколко гроша. И колкото по-малко ядат, повече щял да продава.
Да продава, да продава…
Било топло. Защо им трябвали толкова зимни дрехи? Защо им са повече от един чифт обувки?
Необходима била голяма жертва. Но за четири години лишения можел да си набави стотната златна монета.
Царят и мъдрецът се върнали в двореца.
Пажът бил вече в кръга на деветдесет и деветте…
През следващите месеци слугата изпълнявал плана си така, както го замислил онази нощ. Една сутрин той почукал на вратата на царската спалня и влязъл сърдит, мърморейки.
— Какво става с теб? — попитал го царят учтиво.
— Нищо ми няма, нищо ми няма.
— До неотдавна все се усмихваше и пееше.
— Нали си върша работата? Какво иска Ваше Величество? Да му бъда шут и трубадур ли?
Не след дълго царят уволнил своя паж. Не било приятно да имаш слуга, който е все в лошо настроение.
— И днес, докато говорехме, си спомних тази приказка за царя и слугата.
И аз, и ти, всички ние сме възпитани с тази глупава философия. Все нещо ни липсва, за да бъдем доволни, а само ако сме доволни, можем да се радваме на това, което имаме.
Тоест научили сме, че щастието идва, когато си набавим онова, което ни липсва…
Но както винаги, все нещо ни липсва и всичко започва отначало, така човек никога не може да се порадва на живота…
А какво би станало, ако ни просветне и изведнъж разберем, че тези деветдесет и девет монети са цяло съкровище.
Че нищо не ни липсва и никой не ни е ограбил, че цифрата сто не е по-кръгла от деветдесет и девет.
Че това е само клопка — морковът, който ни подават, за да се превърнем в глупаци и да теглим каруцата, уморени и мрачни, нещастни и примирени.
Клопка, за да продължим да теглим и всичко да е постарому.
Вечно!
А колко неща биха се променили, ако можехме да се радваме на съкровищата си такива, каквито са.
— Но внимавай, Демиан. Да признаеш, че деветдесет и девет е цяло съкровище, не значи да се откажеш от целите си. Не значи, че трябва да се примиряваш с всичко.
Защото едно е да приемеш, а друго — да се примириш.
Но това е друга приказка.
Кентавърът
Цяла седмица мислих за приказката за кръга на деветдесет и деветте. Някои неща схванах, но други ми се изплъзваха.
Като отидох на сеанса, още не ми беше ясно какво точно ми става и реших да не говоря за това.
По време на разговора ни се отплесвах. Приказвахме си за времето, за ваканцията, за коли и жени.