— Но аз не съм Христос, нито Буда, нито…
— Аз също, така че по-добре да не твърдим подобно нещо, за да не влезем в кръга на деветдесет и деветте с пробуждането, вместо с монетите.
— Дойдохме си на думата. Онзи ден, когато ме зашемети с приказката за кръга на деветдесет и деветте, ме накара да видя каква е разликата между това да приемеш и да се примириш. А после ми каза, че то е друга приказка. Ще ми я разкажеш ли днес?
— Защо не.
Имало някога в покрайнините на едно малко село две къщи една до друга. В едната живеел богат и имотен земеделец. Той бил заобиколен от слуги и можел да си позволи всичко, което си пожелае.
В другата — малка схлупена къщичка, живеело едно много бедно старче, което по цял ден обработвало земята и се молело Богу.
Старецът и богаташът се срещали всеки ден и все си разменяли по някоя и друга дума. Богатият говорел за парите си, а старецът — за вярата си.
— Вярата! — подиграл се богатият. — Ако твоят Бог е толкова могъщ, колкото казваш, защо не го помолиш да ти прати малко пари, та да се отървеш от мизерията, в която живееш?
— Прав си — рекъл старецът. И се прибрал вкъщи.
Като се срещнали на другия ден, лицето на стареца греело от щастие.
— Какво става с теб, старче?
— Нищо не става. Но последвах съвета ти и тази сутрин помолих Господ да ми прати сто златни монети.
— Така ли?
— Да. Рекох му, че като добър човек, който спазва Божиите закони, заслужавам награда и че искам да получа тези монети. Смяташ ли, че сумата е много голяма?
— Няма значение какво смятам аз — отвърнал богатият подигравателно. — Важното е какво смята твоят Господ. Може да реши, че заслужаваш награда от двайсет монети или от петдесет, от осемдесет или от деветдесет и две. Знае ли човек?
— А, не. Господ може да реши само дали заслужавам награда или не. Но молбата ми беше съвсем ясна. Искам сто монети. И няма да приема двайсет, ни трийсет, нито деветдесет и две. Поисках му сто и не се съмнявам, че ако добрият Господ чуе молбата ми, ще я изпълни. Няма да се пазари с мен, а и аз няма да се пазаря с Него. Сто искам и сто ще ми прати. И ако ми прати дори с една по-малко, няма да ги приема.
— Ха-ха! Много си строг! — рекъл богатият мъж.
— Колкото е строг Той с мен, толкова съм и аз с Него — отвърнал старецът.
— Не вярвам да се откажеш от двайсетте или трийсетте монети, които Господ може да ти прати, само защото не са сто.
— Ами, ще се откажа от всяка сума, по-малка от сто монети. Но ако Господ реши, че това не е достатъчно, и ми прати повече, ще си помисля дали да го приема.
— Ха-ха! Съвсем си полудял и се мъчиш да ме убедиш колко вярваш в Бога и колко си твърд! Ха-ха! Иска ми се да видя как ще удържиш на думата си. Ха-ха!
И всеки се прибрал у дома си.
Неизвестно защо, но богатият се дразнел от стареца. Какъв нахалник! Как може да каже, че няма да приеме по-малко от сто златни монети? Трябва да го разобличи, и то още тази вечер.
Сложил в една торба деветдесет и девет златни монети и отишъл до къщата на стареца. Старецът бил коленичил за молитва.
— Мили Боже, помогни ми! Мисля, че имам право на тия монети. Но не забравяй, искам сто монети. Няма да приема каквато и да е сума. Искам точно сто монети…
Докато старецът се молел, богаташът се покатерил на покрива и пуснал торбата с монетите през комина. После слязъл да види какво ще стане.
Старецът бил още на колене, когато чул шума от падането на нещо метално в комина. Изправил се бавно, отишъл до огнището, вдигнал торбата и я отърсил от саждите и пепелта.
После се приближил до масата и изсипал съдържанието на торбата. Пред него се появила купчина монети. Старецът паднал на колене и благодарил на добрия Господ за дара, който му пращал.
Като свършил с молитвата, преброил монетите. Били деветдесет и девет! Деветдесет и девет монети.
Богатият мъж още дебнел, готов да го хване в лъжа. Старецът извисил глас към небето и рекъл:
— Господи, виждам, че си решил да изпълниш молбата на клетия старец, но виждам и че в небесните ковчези е имало само деветдесет и девет монети. Не си искал да ме караш да чакам за една монета. И все пак, както ти казах, не мога да приема нито една монета повече или по-малко от сто…
— Какъв глупак — помислил си богатият.
— … От друга страна — продължил старецът, — ти вярвам напълно. Затова, само този път, ще оставя на теб да решиш кога да ми пратиш монетата, която ми дължиш.
— Лъжец! — викнал богатият. — Лицемер!
И крещейки, заудрял по вратата на съседа си.
— Лицемер такъв! — продължил да вика. — Каза, че няма да приемеш по-малко от сто, а прибираш тия деветдесет и девет монети като едното нищо. Лъжец си и вярата ти в Бога е лъжовна.