— Откъде знаеш, че са деветдесет и девет монети? — запитал го старецът.
— Знам, защото аз пуснах тия деветдесет и девет монети, за да ти докажа, че си шарлатанин. „Няма да приема по-малко от сто“, ха-ха-ха!
— И наистина няма да приема. Господ ще ми прати последната, когато той реши.
— Няма да ти прати нищо, защото, както ти казах, аз пуснах тези монети.
— Няма да споря дали ти си оръдието, което Господ е избрал, за да задоволи желанието ми, или не си. Въпросът е, че тези пари паднаха през моя комин, докато се молех за тях, и са мои.
Усмивката на богаташа угаснала и той го погледнал сърдито.
— Как така твои? Тази торба и тези монети са мои. Аз ги пуснах.
— Божиите пътища са неведоми за човека — рекъл старецът.
— Проклети да сте и ти, и твоят Господ. Върни ми парите или ще те дам под съд и ще изгубиш и малкото, което имаш.
— Само Господ ми е съдник. Но ако говориш за селския съдия, нямам нищо против да стигнем и до него.
— Добре. Да вървим тогава.
— Трябва да почакаш да си купя кола. Още нямам, а един старец не може да отиде до селото пеш.
— Няма нужда да чакам. Ще дойдеш с моята кола.
— Наистина съм ти благодарен. През всичките тези години никога не си ми помагал. Добре. Но все пак трябва да изчакаме зимата да попремине. Много е студено, а здравето ми не позволява да ида до селото без дебело палто.
— Опитваш се да отлагаш нещата — рекъл богатият гневно. — Ще ти дам собственото си кожено палто за пътуването. Какво още искаш?
— В такъв случай — отвърнал старецът — не мога да ти откажа.
Старецът облякъл коженото палто, качил се в колата и се отправил към селото, следван от богаташа, който пътувал в друга кола.
Като пристигнали, богатият побързал да се срещне със съдията и когато той го приел, му разказал подробно плана си, с който искал да разобличи стареца: как пуснал торбата с монетите през комина и как старецът после отказал да му ги върне.
— А ти какво ще кажеш, старче? — попитал го съдията.
— Ваша чест, не мога да повярвам, че се явявам тук заради този спор със съседа ми. Това е най-богатият човек в селото. Но той никога не е помагал, никога не е проявявал съчувствие към другите и аз не смятам, че трябва да се защитавам. Кой ще повярва, че такъв алчен човек може да напълни една торба с почти сто монети и да я пусне през комина на съседа си? Мисля, че е ясно, че той, горкият, ме е дебнел и като е видял парите ми, от алчност е измислил тази история.
— Да я измисля ли? Проклет старец! — креснал богаташът. — Знаеш, че всичко беше така, както казвам. Дори ти не вярваш в тая лъжа, че Господ ти е пратил парите. Върни ми торбата.
— Ваша чест, този човек наистина е полудял.
— Така е! Полудявам, когато ме крадат. И настоявам да ми върнеш торбата.
Съдията се озадачил. Бил длъжен да вземе решение по спора на двамата мъже. Но кое ще е най-справедливото?
— Върни ми парите, стари мошенико — продължавал богаташът. — Тези пари са мои, само мои.
В един миг богатият прескочил дървените перила, които ги делели, и вече побеснял, се опитал да издърпа торбата от ръцете на стареца.
— Тишина! — викнал съдията. — Тишина!
— Виждате ли, господин съдия! Полудял е от алчност. И няма да се учудя, ако получи кесията, да каже, че и колата, с която дойдох, е негова.
— Разбира се, че е моя — рекъл тутакси богаташът. — Аз ти я дадох.
— Виждате ли, Ваша чест? Остава само да каже, че и собственото ми палто е негово.
— Естествено, че е мое! — креснал, вече извън себе си от гняв, богатият. — Мое е, всичко е мое: кесията, парите, колата, палтото… Всичко е мое! Всичко!
— Стига! — рекъл съдията, който вече нямал никакви съмнения. — Не те ли е срам да искаш да отнемеш и малкото, което клетият старец има?
— Но… но…
— Никакво „но“. Ти си алчен използвач — продължил съдията. — За опитите ти да измамиш клетия старец те осъждам на една седмица затвор и да платиш на съседа си обезщетение от петстотин златни монети.
— Простете, Ваша чест — обадил се старецът. — Мога ли да кажа нещо?
— Да, старче.
— Мисля, че човекът си научи урока. И въпреки че ме обвини, ви моля да отмените присъдата и да го задължите да ми плати само една символична глоба.
— Много си великодушен, стари човече. Какво предлагаш? Още сто монети? Или петдесет?
— Не, господин съдия. Мисля, че ще е справедливо да плати само една монета.
Съдията ударил с чукчето по масата и обявил:
— Благодарение на великодушието на този човек, а не по решение на съда, на обвинителя се налага символична глоба от една златна монета, която трябва да заплати веднага.