Имало някога в Индия един гуру, който живеел с последователите си в своя ашрам.
Веднъж на ден, по залез-слънце, учениците се събирали при гуруто да чуят проповедите му.
Един ден в ашрама се появила красива котка. Където и да отидел, тя вървяла по петите на гуруто.
И така винаги, когато изнасял проповедите си, котката все се мотаела в краката на учениците му, разсейвала ги и те не можели да чуят проповедта на учителя си.
Затова учителят заповядал да връзват котката пет минути преди началото на всяка беседа, та да не им пречи.
Минало време и един ден гуруто умрял.
Най-възрастният му последовател станал новият духовен водач в ашрама.
Пет минути преди първата му проповед той заповядал да вържат котката.
Помощниците му търсили двайсет минути животното, за да го вържат…
След време котката умряла.
Новият гуру наредил да донесат друга котка, за да има какво да връзват.
Детекторът на лъжата
— До гуша ми дойде! — оплаках се аз.
— От какво ти дойде до гуша, Демиан?
— Да ме лъжат! Писна ми да ме лъжат!
— И защо те е яд толкова на лъжата? — запита Хорхе, сякаш се оплаквах, че дъждът е мокър…
— Как защо? Защото е ужасно! Всички, които ме лъжат, които ме мамят и ме оплитат в лъжите си, ме дразнят.
— Оплитат ли те? И как успяват да те оплетат?
— Лъжат. Така успяват.
— Но това не е достатъчно, Демиан. Те могат да си лъжат колкото искат, а на теб да ти е смешно, като слушаш историите им…
— Но аз лесно се лъжа, Хорхе. Доверчив съм, вярвам им… Всеки кретен може да дойде, да измисли някаква глупост и аз да му повярвам. Такъв глупак съм!
— А защо им вярваш?
— Защото… Защото… Не знам защо им вярвам, по дяволите. Мамка им! — викнах. — Не знам… Не знам…
Дебелия ме гледаше известно време мълчешком, а после добави:
— Вече знаеш, че е по-добре да не се ядосваш. Но засега, щом така и така си ядосан, най-добре е да ги оставиш да те ядосват и да се пребориш с яда си.
Знаех какво имаше предвид Дебелия.
Хорхе ми казваше, че ядът, любовта или страданието са батериите на тялото; че чувството е енергията, предшестваща движението; че емоцията е нищо без действието; че опиташ ли да ги изключиш, може да се побъркаш, да се погубиш, да се разцентроваш…
А аз правех точно това: мъчех се да обуздая изблика си в дадената ситуация.
Моят терапевт седна на земята, притегли една възглавница и я сложи пред себе си. И без да продума, потупа възглавницата, канейки ме да поработя с нея.
Знаех какво ми предлага Хорхе. Седнах мълком от другата страна на възглавницата и започнах да удрям по нея с юмруци.
По-силно.
По-силно!
По-силно!
Удрях… удрях… и удрях.
А после закрещях.
Ругаех.
И продължих да удрям.
И удрях…
Удрях…
Докато не капнах, задъхан и изтощен…
Дебелия изчака да си поема дъх, след туй сложи ръка на рамото ми и попита:
— По-добре ли си?
— Не — отвърнах аз. — Може би ми поолекна, но не се чувствам по-добре.
— Зависи от критериите — каза Хорхе. — Мисля, че винаги е по-добре да се разтовариш…
Облегнах се за миг на гърдите му да се успокоя. След няколко минути Дебелия ме попита:
— Няма ли да ми кажеш какво се е случило?
— Не, Хорхе, не. Самата история няма значение. Поне това ми е ясно вече. Но трябва да разбера защо приемам така тия неща. Чувствам, че твърде много се впрягам.
— Добре, да започнем отнякъде. Опитай се да ми кажеш накратко какъв смяташ или чувстваш, че е проблемът.
Седнах по-удобно на пода, подсмръкнах леко и се помъчих да започна:
— Работата е там, че когато… — Дебелия ме прекъсна веднага:
— Не, не, не. Кажи го като телеграма. Сякаш всяка дума ти струва цяло състояние.
Замислих се за малко.
— Дразня се, когато ме лъжат — изрекох накрая.
Бях доволен.
Това беше фразата.
Пет думи.
Едно наистина кратко послание.
Погледнах Дебелия.
… Мълчание.
Реших да вложа още от себе си, един допълнителен разход, та телеграмата да стане по-истинска:
— Страшно се дразня, когато ме лъжат! Това е!
Дебелия се усмихна и направи онази физиономия на добродушен дядо, която често правеше и която аз тълкувах понякога като „колко си глупав, синко“, а друг път — като силна прегръдка: „с теб съм“ или „всичко е наред“.
— Дразня се! — повторих аз.
— Когато те лъжат! — довърши Хорхе.
— Когато ме лъжат! — рекох.
— Когато ТЕ лъжат — отбеляза той.
— Да, когато МЕ лъжат. — Не знаех накъде бие. — Защо се смееш? — запитах го накрая.