— Не се смея. Усмихвам се…
— Какво има? — попитах пак. — Нищо не разбирам.
— Знам точно докъде си стигнал. И не защото съм го прочел някъде. Знам го, защото доста дълго в живота си и аз бях стигнал дотам… А се усмихвам от симпатия, защото разпознах себе си, познах собственото си аз от друго време, открих го в поведението ти…
— Това не ми помага, Хорхе. Не ми стига да знам, че и ти си минал по този път. Не ме успокоява фактът, че целият свят минава по този път. Днес не ми е достатъчно!
Лицето на Дебелия беше все още като на състрадателен Буда.
— Да, знам. Знам, че не ти стига. Но тръгваш ли си вече?
— Не, не си тръгвам!
— Добре, успокой се тогава. Искаше да знаеш защо се усмихвам и аз исках да ти обясня. Това е всичко.
Хорхе седна отново на фотьойла си.
— Дразниш се, когато те лъжат.
— Да!
— А какво те кара да мислиш, че те лъжат?
— Как какво ме кара да мисля, че ме лъжат? Казват ми нещо и рано или късно узнавам, че то не е вярно.
— Аха. Но бъркаш казването на истината с това да не лъжеш.
— Но как? Не е ли едно и също?
— В никакъв случай!
Привидно логичната линия на мисълта ми се бе сблъскала с гранитна стена… Единствената ми утеха беше да смятам, че щом объркването е врата, водеща към яснотата — както казваше Дебелия, — то сигурно съм пред прага на най-висшето просветление, защото не разбирах абсолютно нищо.
— Много просто! — започна Хорхе.
— Просто за теб! — прекъснах го аз.
Дебелия се засмя от сърце. И продължи:
— Да казваш или да не казваш истината, е различно от това да лъжеш. Ще ти дам един пример.
Преди много години, когато бил измислен детекторът на лъжата, всички адвокати и познавачи на човешкото поведение били във възторг. Този апарат е създаден на базата на серия от сензори, долавящи физиологичните промени като потене, свиване на мускулите, ускоряване на пулса, движения или потрепване на очите, които се получават при всеки индивид, когато лъже.
По онова време опитите с „машината на истината“, както я нарекли накрая, били много разпространени.
Веднъж на един адвокат му хрумнало да извърши много странен опит. Преместил апарата в психиатричната клиника на града, за да го изпробва на един болен: Дж. К. Джоунс. Господин Джоунс бил психопат и в умопомрачението си твърдял, че е Наполеон Бонапарт. И може би защото бил учил история, познавал отлично живота на великия корсиканец и споменавал съвсем точни дребни подробности от него в първо лице и в логична и смислена последователност.
Лекарите сложили господин Дж. К. пред детектора на лъжата и след рутинната подготовка го попитали:
— Вие Наполеон Бонапарт ли сте?
Пациентът се замислил за миг и след това отговорил:
— Не! Откъде ви хрумна? Аз съм Дж. К. Джоунс.
Всички се усмихнали, освен оператора на детектора на лъжата, който заявил, че господин Джоунс лъже.
Апаратът показвал, че когато пациентът казвал истината (тоест когато твърдял, че е господин Джоунс), той лъжел, защото смятал, че е Наполеон.
Аз съм Питър
Фактът, че някой може да лъже, когато казва истината, и логичната противоположност, тоест възможността да е искрен, говорейки лъжи, обърка напълно мислите, които се въртяха в главата ми.
— Ужасно е, Хорхе — казах аз. — Това значи, че истината се превръща в съвсем субективно понятие и на всичко отгоре — относително.
— Във всички случаи след казаното се обърква понятието за лъжа, но не и понятието за истина. Истината може да си е все така абсолютна, дори и да допуснем, че когато някои лъжи се представят за истина, това не е лъжа. И все пак, тъй като идеята ни за истината е тясно свързана с ценностната ни система, винаги ще стигаме до твоето заключение (с което точно затова, а и по други причини съм съгласен): истината е относителна, субективна и позволи ми да добавя — променлива и частична.
— Така е — съгласих се аз. — И онова, което ти казах одеве, изобщо не се променя. Дразня се, когато ме лъжат. С други думи, независимо дали е вярно или не, се дразня, когато ми казват нещо, за което знам, че не е истина. Въпреки относителната, субективна и частична истина на този, който го казва. Дразня се, когато ме лъжат…
— А защо смяташ, че те лъжат?
— Пак ли? — отвърнах аз. — Пак ли?
— Питам те защо смяташ, че лъжат ТЕБ.
— Как така защо? Нали на мен казват въпросната лъжа — рекох разпалено.
— Не се ядосвай. Мисля, че когато някой лъже — той лъже! Тоест: не ТЕ лъже; не МЕ лъже. А просто ЛЪЖЕ! И в най-добрия случай СЕ лъже.
— Не!
— Да! Защо хората лъжат, Демиан? Помисли. За какво?