— Да. Но внимавай: прямотата е едно нещо, а искреността — друго.
— Друго ли?
— Друго!
— Нима?
— Искреността идва от искрен, отворен. Спомни си идеята за „свободния достъп“. Ако съм искрен, то в мен няма нищо скрито, до което достъпът да е забранен. В мисълта ми, в чувствата и спомените ми няма нито едно кътче, което да не познавам или да искам да запазя в тайна. А прямотата не е чак такова откровение. За мен тя означава:
„Всичко, което ти казвам, е вярно. Вярно поне за мен“.
Тоест, „не те лъжа“, както би казал ти.
— Значи можеш да бъдеш прям, без да си искрен.
— Точно така. Прямотата, Демиан, е сибаритско16 чувство, като Любовта (тази с главна буква). Чувство, присъщо на малцина, на единици.
— Но, Хорхе, ако това е вярно, то в мен може да има кътчета, в които не искам да проникваш, ала това не значи, че не съм искрен. Все едно да кажеш, че да криеш — не значи да лъжеш.
— Поне за мен да криеш — не значи да лъжеш. Но само когато не лъжеш, за да скриеш нещо.
— Пример, моля.
Разговор на една двойка.
— Какво ти е?
— Нищо…
(Да. Нещо става с него и той чувства, че нещо става, макар да не знае какво. Значи лъже.)
Друг случай:
— Какво ти е?
— Не знам…
(Да. Нещо става с него и той знае какво е. Значи лъже.)
Още един:
— Какво ти е?
— Не искам да говоря сега.
(Може и да е по-сложно, но този човек крие нещо и е искрен.)
— Хорхе, в първите два примера приятелката ми ще приеме това и ще ме разбере. Но в последния ще ме прати по дяволите.
— Е, може би е време да се запиташ каква приятелка имаш, какво разбира и приема тя, когато лъжеш, и какво осъжда, когато си искрен.
— Винаги ли имаш готов отговор?
— Да! Всички винаги имаме отговор. Макар това понякога да е мълчанието, друг път — объркването, а в някои случаи — и бягството.
— До гуша ми дойде от теб.
— И аз съм си дошъл до гуша.
— Виж, Хорхе. Нека да обобщя.
— Давай.
— Казваш, че не препоръчваш поведение, при което лъжата се смята за нещо лошо. Казваш, че това е решение на всеки човек във всеки един момент.
— И във всяка връзка — добави Дебелия.
— И във всяка връзка — повторих аз. — И освен това твърдиш, че да лъжеш — не значи да криеш.
— Не. Твърдя, че да криеш — не значи да лъжеш, което не е едно и също.
— Вярно е. Но казваш също, че искреността е за приятелите, а прямотата — за „избраниците“. Така ли?
— Да. Горе-долу.
— Добре. Тогава това дали ти вярвам, ще зависи винаги от отношението помежду ни. От доверието или от любовта ми.
— Разбира се. От това и от желанието ти.
— Какво желание?
— Дати разкажа ли една приказка?
В далечна земя живеел един господар феодал, чието могъщество се равнявало само на жестокостта му.
Неговата воля била единственият закон в земите му, а на селяните било забранено да произнасят дори името му. Народът пъшкал под гнета на съдебните пристави, назначени от него, и на бирниците, които му отнемали и малкото парици, събрани от продажбата на реколтата, от виното или от занаятчийството.
Нолав, както се казвал феодалът, имал могъща армия и в нея от време на време се появявали млади офицери, които се опитвали да вдигнат бунт, за да го свалят от власт… Но тиранът потушавал тези опити с огън и меч.
А селският свещеник бил толкова благ, колкото проклет бил феодалът, и отдаден на вярата, той посветил живота си на това да помага на другите и да ги учи на всичко, което знаел.
В дома си бил приютил петнайсет-двайсет ученици, които следвали неговия път и се учели от всяко дело и всяка дума на своя учител.
Един ден, след утринната молитва, той събрал учениците си и им рекъл:
— Чада мои, трябва да помогнем на народа си. Той можеше да се пребори за свободата си, но господарят на тази земя го накара да повярва, че е много могъщ, и мъжете и жените не дръзват да се опълчат срещу него. Страхът от Нолав расте заедно с тях и ако не направим нещо, те ще умрат като роби.
— Каквото речеш, ще бъде сторено — отвърнали те в един глас.
— Дори ако трябва да платите с живота си? — попитал ги той.
— Какво е животът, ако човек, който може да помогне на своя брат, не го стори? — отвърнал един от учениците, който говорел от името на всички.
Настъпил петнайсетият ден от третия месец. Това бил рожденият ден на господаря на двореца и единственият ден в годината, когато феодалът минавал с каретата си през селото. Заобиколен от силен ескорт и облечен в дрехи, везани със злато и скъпоценни камъни, сутринта Нолав тръгнал на обиколка.
16
Сибарит — жител на старогръцката колония Сибарис в Южна Италия; човек, водещ разкошен и разпуснат живот. — Б.пр.