Дебелия притвори очи и се замисли.
— Откри ли приказката? — досетих се аз.
— Открих я…
Когато Лиендзъ умрял, жена му Зуми, големият му син Линг и двете му малки деца изпаднали в крайна бедност.
Докато главата на семейството бил жив, работел от тъмно до тъмно в оризовите поля на Ченг.
По-голямата част от надницата му изплащали с ориз и той получавал само по някоя и друга монета, които едва стигали за най-належащите нужди на семейството, от които на първо място били парите за учителите и за тетрадките на Линг и братята му.
В деня, когато умрял, Лиендзъ излязъл от дома си, както винаги, по тъмно. По пътя за оризищата той чул виковете за помощ на един старец, който бил повлечен от пълноводната река.
Лиендзъ го познал. Това бил старият Ченг, собственикът на оризовите поля.
Работникът не бил добър плувец, а трябвало да може да плува много добре само, за да влезе в реката, камо ли да се опитва да спасява стареца.
Огледал се наоколо, но никой не минавал по пътя по това време… А за да изтича да търси помощ, му трябвал повече от половин час…
Импулсивно Лиендзъ се хвърлил в реката.
Още щом стигнал до стареца, течението понесло и него надолу по реката.
Безжизнените тела на двамата изплували, прегърнати, във вира няколко километра по-надолу…
Може би защото синовете на стареца искали да обвинят по някакъв начин Лиендзъ за смъртта на баща си или защото Линг бил твърде малък да работи, или пък защото, както казвали, нямало толкова работа в оризовите поля, станало така, че синовете на мъртвеца отказали да дадат възможност на Линг да поеме работата на баща си.
Младият Линг настоявал.
Първо им казал, че е на тринайсет години и е достатъчно голям, за да работи. После — че тази работа му е останала в наследство от баща му. След това заговорил, че е способен да работи и е много сръчен. И когато нищо не помогнало, Линг ги помолил да му дадат работа заради затрудненията на семейството му.
Но нищо не могло да ги убеди и младежът бил помолен да напусне оризището.
Линг се възмутил и надигнал глас, искал справедливост за саможертвата на баща си, говорел за експлоатацията, за правата си, молел се за оцеляването си…
Съпротивлявал се, но бил прогонен насила и изхвърлен на прашната улица…
Оттогава семейството не се хранело като хората, издържало се с временната работа, която Линг си намирал, и благодарение на саможертвата на майка му, която перяла и кърпела чужди дрехи.
Както винаги, и този ден Линг си тръгвал от оризовите поля, след като ходил да търси работа, и както обикновено, му казали, че няма работа за него…
Вървял с наведена глава, гледайки в земята и в изтърканите си сандали.
Подритвал камъните по пътя си за утеха в мъката.
Изведнъж ритнал нещо и дочул по-различен звук. Потърсил с поглед какво е подритнал…
Не било камък, а кожена торбичка, стегната с връв и покрита с пръст.
Младежът я подритнал пак с крак.
Не била празна. Като се търкаляла по земята, издавала приятен звук.
Линг продължил дълго да подритва кесията, радвайки се на звука, който издавала…
Накрая я вдигнал и я отворил.
В торбичката имало купчинка сребърни монети. Много монети! Повече, отколкото някога бил виждал…
Преброил ги.
Петнайсет. Петнайсет хубави, новички, лъскави монети.
И били негови.
Намерил ги, захвърлени на земята.
И ги подритвал половин час.
Сам отворил кесията.
Нямало съмнение, че са негови…
Майка му най-сетне щяла да престане да работи, братята му щели да се учат отново и всички можели да ядат каквото си искат… всеки ден.
Изтичал до селото да направи някои покупки…
Върнал се вкъщи, натоварен с храна, с играчки за братчетата си, с топли одеяла и две хубави индийски рокли за майка си.
Станал истински празник… Всички били гладни и никой не попитал откъде е храната, докато не я изяли.
След вечерята Линг раздал подаръците и когато децата се уморили от игрите и отишли да спят, Зуми направила знак на Линг да седне до нея.
Той вече знаел какво иска майка му.
— Да не мислиш, че съм откраднал всичко това — рекъл Линг.
— Никой няма да ти го даде ей така… — отвърнала майка му.
— Не, никой не прави такива подаръци — съгласил се Линг. — Купих го. Аз го купих.
— А откъде взе пари, Линг?
И младежът разказал на майка си как намерил кесията с монетите…
— Линг, синко, но тези пари не са твои — рекла Зуми.
— Как да не са мои? — възразил Линг. — Аз ги намерих.