— Точно така, Ваша чест, присъдата. Искаме справедливост — рекъл ищецът.
Съдията дал знак на пристава да удари гонга. Това значело, че съдията ще обяви решението си.
— Ищец и ответници, макар в началото случаят да беше объркан, сега всичко е ясно — започнал съдията. — Нямам причина да се съмнявам в думите на господин Ченг, когато се закле, че е изгубил торба с трийсет сребърника…
Мъжът се усмихнал злорадо, поглеждайки Линг и Зуми.
— Но все пак младият Линг твърди, че е намерил торба с петнайсет монети — продължил съдията, — а нямам причина да се съмнявам и в неговите думи…
В залата царяла тишина и съдията продължил:
— Следователно, за този съд е ясно, че намерената и върната торба НЕ Е торбата, която господин Ченг е изгубил; следователно към семейството на Лиендзъ не може да бъде повдигнато никакво обвинение. Но все пак искът на ищеца ще остане в архива и на него ще трябва да му бъде предадена всяка намерена и върната торба в близките дни, чието съдържание е от трийсет сребърника.
Съдията се усмихнал, срещайки благодарния поглед на Линг.
— А що се отнася до тази кесия, младежо…
— Да, Ваша чест — изрекъл едва-едва Линг. — Съзнавам своята отговорност и съм готов да платя за грешката си.
— Замълчи! Та що се отнася до кесията с петнайсетте монети, трябва да вземем предвид, че никой не я е потърсил още, и при тези обстоятелства — рекъл той, поглеждайки косо господин Ченг — смятам, че е малко възможно някой да я потърси. Следователно отсъждам, че торбата може да бъде обявена за собственост на този, който я е намерил. И понеже това си ти, тя е твоя!
— Но, Ваша чест… — понечил да каже нещо Ченг.
— Ваша чест… — опитал се да каже Линг.
— Господин съдия… — искала да каже Зуми.
— Тишина! — викнал съдията. — Делото приключи! Вървете си…
Съдията станал и напуснал бързо залата, а приставът ударил отново гонга…
Магазинът на истината
— Кажи ми нещо, Хорхе. Почти всички си мислят, че всеки човек има нужда от терапия. Знам, че ти не си на това мнение, и ми се струва, че дори не смяташ безразборната терапия за нужна. Но сега се питам дали всеки може да има полза, ако премине един терапевтичен курс.
— Да.
— Всеки ли?
— Ще го кажа така: на всеки, който иска, може да му е от полза.
— Но защо някой би могъл да не иска да има полза?
— Антъни де Мело17 има една чудесна притча, която май ще ни помогне в случая…
Един човек се разхождал по уличките на провинциален град. Разполагал с време и затова спирал за малко пред всяка витрина, пред всеки магазин, на всеки площад. Като завил на един ъгъл, изведнъж се озовал пред скромно магазинче, под чиято тента не било изложено нищо. Заинтригуван, той отишъл до прозорците и доближил лице до стъклото, за да надникне в тъмната витрина… Вътре съзрял само един пюпитър, на който имало малка табела, писана на ръка, която гласяла:
Мъжът се изненадал. Помислил си, че това е някакъв трик, но не могъл да си представи какво се продава там.
Влязъл.
Приближил се до госпожицата на първия щанд и попитал:
— Извинете, това магазинът на истината ли е?
— Да, господине. Какъв вид истина търсите? Частична истина, относителна, статистическа или пълната истина?
Значи тук продават истина. Никога не му било хрумвало, че това е възможно. Да отидеш някъде и да получиш истината било прекрасно.
— Пълната истина — отвърнал мъжът, без да се колебае.
„Толкова съм уморен от лъжите и фалша — помислил си той. — Не искам повече общи приказки и оправдания, лъжи и измами“.
— Пълната истина! — повторил той.
— Добре, господине, последвайте ме.
Госпожицата повела клиента към друг сектор и като му посочила един продавач с мрачно лице, му рекла:
— Господинът ще ви обслужи.
Продавачът се приближил, очаквайки мъжът да му каже какво иска.
— Искам да купя пълната истина.
— Аха. Извинете, господине, но знаете ли каква е цената й?
— Не. Каква е? — отвърнал той по навик. Но всъщност знаел, че е готов да плати всякаква цена за истината.
— Цената е — рекъл продавачът, — че ако си тръгнете с истината, никога повече няма да намерите покой.
Тръпки побили по гърба на мъжа. Не бил и помислял, че цената е толкова висока.
— Бла… благодаря… Извинете… — измърморил той.
Обърнал се и излязъл от магазина с наведена глава.
Почувствал се малко тъжен, като разбрал, че още не е готов за абсолютната истина, че все още има нужда от някакви лъжи за утеха, от някои митове и блянове, в които да намира покой, от някои оправдания, за да не се изправи лице в лице със самия себе си…