Нека ти разкажа

— Мъдростта ти ме изумява, старче. Това е вторият голям урок, който ми даваш днес, и той може би е по-ценен от първия. Позволи ми да ти се отплатя и за него с още една торбичка с монети.

— А понякога става така — продължил старецът. И протегнал ръка, гледайки двете торбички с монети. — Садих и не чаках реколта, но още преди да съм свършил, спечелих не една, а две награди.

— Стига толкоз, старче. Стига си говорил. Боя се, че ако продължиш да ме поучаваш, цялото състояние няма да ми стигне, за да ти се отплатя…

— Разбираш ли, Демиан? — запита ме Дебелия.

— Нещо повече. Проумявам! — отвърнах аз…

Самоотричане

… Онзиден, когато сеансът свърши, Дебелия ми даде един затворен плик, на който пишеше: „За Демиан“.

— Какво е това? — запитах го.

— За теб е. Написах го преди много месеци.

— Преди много месеци ли?

— Да. В интерес на истината, хрумна ми няколко седмици след като започна да идваш на терапия. Четях една поема, написана от американеца Лео Бут. Текстът на Бут започваше с първия пасаж от това, което ще прочетеш сега… И докато четях, пред очите ми изплува твоят образ и думите ти от първите сеанси прозвучаха в ушите ми… Така че седнах и написах това за теб.

— И защо ми го даваш точно сега?

— Защото мисля, че по-рано не би го разбрал.

Започнах да чета…

Самоотричане

Бях там от първия миг,
в адреналина,
който кръжеше във вените на родителите ти,
когато се любеха и те зачеваха,
а после във флуида,
с който майка ти бомбардираше малкото
ти сърчице,
когато беше едно паразитче.
Стигнах до теб още преди да проговориш,
преди дори да започнеш да разбираш
какво ти казват другите.
Бях вече с теб, когато се мъчеше като пате

Появих се в живота ти,
ръка за ръка с вълшебната мисъл;
редом…
със суеверията и клетвите,
с фетишите и амулетите…
с добрите обноски, навиците и традициите…
с твоите учители, братя и приятели…

Преди още да знаеш, че ме има,
разделих душата ти за света на светлината и
за този на мрака.
Единият — на доброто, а другият — на това,
което не е добро.

Донесох ти чувството за срам,
посочих ти всички твои недъзи,
грозното,
глупавото,
неприятното.
И когато ти прошепнах за пръв път,
че нещо в теб не е наред,
ти закачих етикета на „различен“.

Има ме още преди съвестта,
преди вината
и морала,
от дълбините на времето,
откак Адам се засрами от тялото си,
като видя, че е голо…
и се покри!

Аз съм нечаканият,
нежеланият гост,
но съм и този,
който идва пръв и си тръгва последен.
С времето набрах сили,
слушайки съветите на близките ти
как се успява в живота.

Следвах догмите на твоята вяра,
които ти казват какво трябва и
не трябва да правиш,
за да те приемат в лоното Божие.
Изстрадах жестокия присмех
на другарите ти в училище,
които се подиграваха с теб в трудни моменти.
Понасях униженията от шефовете ти.
Гледах грозния ти образ в огледалото
и после го сравнявах с лицата на „известните“,
онези по телевизията.

И сега, най-сетне,
от позицията на силата
и просто защото
си жена,
негър,
евреин,
хомосексуалист,
ориенталец,
защото си некадърен,
висок, нисичък или дебел…
мога да те превърна
в купчина смет,
в шлака,
в жертвен козел,
във виновник за всички беди,
в проклето,
мръсно
копеле.

Цели поколения мъже и жени
ме подкрепят.
Не можеш да избягаш от мен.

Болката, която ти причинявам, е нетърпима
и за да я понесеш,
трябва да ме предадеш на децата си,
а те — на своите,
во веки веков.

За да помогна на теб и на потомството ти,
ще сложа маската на перфекционизма,
на високите идеали,
на самокритиката,
на патриотизма,
на морала,
на добрите обноски
и самоконтрола.

Болката, която ти причинявам,
е толкова силна,
че ще искаш да се отречеш от мен
и затова
ще се мъчиш да ме скриеш
зад измислени образи,
зад дрогата,
зад борбата за пари,
зад неврозите ти,
зад обърканата ти сексуалност.
Но каквото и да правиш,
където и да идеш,
аз ще съм с теб,
винаги с теб.
Защото пътувам с теб
и денем, и нощем,
без отдих,
без граници.