— Вярно е — съгласих се аз. — По-рано нямаше да го разбера.
— … И освен това, Демиан, давам ти го сега, защото не искам пътят ти през този кабинет да завърши, без да си го получил.
— Гониш ли ме? — запитах, както обикновено.
За пръв път, откакто познавах Хорхе, го видях да се колебае.
— Мисля, че да… — прошепна той.
Дебелият намигна, усмихна се и ме докосна по бузата…
— Много те обичам, Демиан…
— И аз те обичам много, Хорхе…
И без да продумам повече, станах.
Приближих се до Хорхе, целунах го и дълго го прегръщах…
После излязох на улицата…
Не знам защо, но чувствах, че животът ми започваше в този следобед…
Епилог
Е… Това е всичко.
През последните месеци се опитах да споделя с теб някои приказки, които обикновено разказвам на хората, които обичам.
Приказки, които помагат и на мен да осветя някои тъмни моменти по собствения си път.
Приказки, които ме сближиха с хора, на чиято мъдрост се възхищавах и продължавам да се възхищавам.
И накрая приказки, които харесвам, които ме радват и които обичам все повече.
Всяка книга с приказки завършва, разбира се, с приказка. Тази се казва Историята на скрития диамант и е написана въз основа на един разказ на И. Л. Перец18.
В далечна страна живеел един селянин.
Имал си парче земя, на която сеел зърно, и малка градинка, където жена му понякога садяла и отглеждала зеленчуци, да си помагат в недоимъка.
Един ден, както обработвал земята, впрегнат в примитивното рало, той съзрял нещо, което блестяло силно сред буците плодородна земя. Невярващ на очите си, се приближил и го вдигнал. Било нещо като голямо стъкло. Изненадан от ослепителния му блясък под слънчевите лъчи, селянинът разбрал, че това е скъпоценен камък, и то сигурно много скъп.
За миг в главата му се завъртяло всичко, което можел да направи, ако продаде брилянта, но веднага си помислил, че този камък е дар от небето и трябва да го пази и да го използва само в краен случай.
Селянинът си свършил работата, взел диаманта и се прибрал у дома.
Дострашало го да го скрие вкъщи, затова, като се смрачило, отишъл в градината, изкопал дупка в земята сред доматите и заровил там диаманта. За да не забрави къде е заровен, сложил на мястото един жълтеникав камък, който намерил наблизо.
На другата сутрин селянинът повикал жена си, показал й камъка и я помолил за нищо на света да не го мести от мястото му. Жена му го попитала защо този странен камък трябва да остане в доматите й. Селянинът не посмял да й каже истината от страх да не я тревожи, затуй й рекъл:
— Това е много специален камък. Докато този камък стои тук, сред доматите, ще имаме късмет.
Жената не казала нищо за внезапната страст на мъжа си към суеверията и намерила начин да се справи с градинката с доматите.
Те имали две деца — момченце и момиченце. Веднъж момиченцето, което било на десет години, запитало майка си за камъка в градината.
— Той носи късмет — рекла майката. И момиченцето повярвало.
Една сутрин, като тръгвало за училище, то отишло при доматите и докоснало жълтеникавия камък (същия ден имало много труден изпит).
18
Ицхок Лейбуш Перец (1852–1915 г.) — известен еврейски писател и драматург, живял в Полша, един от родоначалниците на еврейската литература на идиш. — Б.пр.