По една случайност — или защото момиченцето отишло по-уверено в училище — станало така, че получило много добра оценка на изпита и се убедило в „силата“ на камъка.
Следобед, когато се върнало вкъщи, момиченцето донесло едно малко камъче и го сложило до големия.
— Защо го правиш? — попитала майката.
— Щом един камък носи късмет, то два ще ни донесат още повече — рекло момиченцето съвсем логично.
И от този ден винаги, когато намирало такъв камък, го носело при другите.
И като на шега, от съпричастност или за да подкрепи дъщеря си, след известно време и майката започнала да трупа камъни до тези на момиченцето.
А момченцето растяло с мита за камъните, който ги съпътствал в живота. И от малко се научило да трупа жълти камъни.
Един ден донесло някакъв зеленикав камък и го оставило при другите…
— Защо правиш това, моето момче? — укорила го майката.
— Помислих, че със зеления купчината може да стане по-хубава — отвърнало момчето.
— В никакъв случай, синко. Махни този камък оттам.
— Но защо да не го оставя при другите? — запитало момчето, което било малко непослушно.
— Защото… Ами… — запънала се майката (тя не знаела защо само жълтите камъни носят късмет; помнела само думите на мъжа си, който й казал, че „такъв камък сред доматите носи късмет“).
— Защо, мамо? Защо?
— Защото… жълтите камъни носят късмет само ако няма други наоколо — излъгала майката.
— Не може да бъде — усъмнило се детето. — Защо да не носят пак късмет, ако има и други?
— Защото… ами… ами… защото камъните на късмета са много ревниви.
— Ревниви ли? — повторило момчето и се засмяло. — Ревниви камъни? Това е смешно!
— Виж какво, не знам нито защо трябва, нито защо не трябва. Ако искаш да разбереш, питай баща си — рекла майката. И отишла да си гледа работата, но преди това махнала последния зеленикав камък, донесен от момчето.
Същата вечер синът чакал до късно баща си да се върне от полето.
— Татко, защо жълтите камъни носят късмет? — попитал той още щом баща му се прибрал. — И защо зелените не носят късмет? И защо жълтите носят по-малко късмет, ако до тях има зелен камък? И защо трябва да са сред доматите?
… И щял да продължи да пита, преди да чуе отговора, ако баща му не вдигнал ръка да млъкне.
— Утре, синко, ще идем заедно в полето и ще ти отговоря на всички въпроси.
— А защо чак утре…? — понечило да продължи момчето.
— Утре, сине, утре — прекъснал го бащата.
Рано-рано на другата сутрин, докато всички вкъщи спели, бащата отишъл при момчето, събудил го нежно, помогнал му да се облече и го повел към полето.
— Слушай, сине. Досега не ти казах нищо, защото смятах, че не си готов да узнаеш истината. Но днес мисля, че вече си пораснал, станал си малък мъж и можеш да разбереш някои неща и да запазиш тайната, докато е нужно.
— Каква тайна, тате?
— Ще ти кажа. Всички тези камъни са сред доматите, за да сочат едно място в градината. Под всички тях е заровен ценен диамант, семейното съкровище. Не исках другите да знаят, защото смятах, че няма да ме оставят на мира. Споделям днес това с теб и отсега нататък ти ще пазиш семейната тайна… Един ден и ти ще имаш деца и тогава ще разбереш, че едно от тях трябва да узнае тази тайна. Ще отведеш сина си далеч от дома и ще му кажеш истината за заровения диамант, както аз ти я казвам днес.
Бащата целунал сина си по бузата и продължил:
— Да опазиш една тайна значи също да разбереш кога е дошло време и кой е човекът, достоен да я узнае. Докато не настъпи денят да избираш, трябва да оставиш другите от семейството — всички други, да си мислят каквото си искат за жълтите камъни, за зелените или за сините.
— Разчитай на мен, татко — рекло момчето и се изпъчило, за да изглежда по-голямо.
… Минали години. Старият селянин умрял и момчето станало мъж. То също имало деца и от тях само едно узнало, когато дошло време, тайната за брилянта. Всички други вярвали в късмета, който носели жълтите камъни.
Година след година, поколение след поколение, членовете на семейството трупали камъни в градината на дома си. И там се издигнала цяла планина от жълти камъни, която семейството тачело така, сякаш това бил голям и всесилен талисман.
Само по един мъж или една жена от всяко поколение узнавали истината за диаманта. Всички останали почитали камъните…
Докато един ден, незнайно защо, тайната се забравила.
Може би защото някой баща умрял внезапно. Или защото някой от синовете не повярвал в това, което му казали. Истината е, че от този момент едни продължили да вярват в силата на камъните, а други — да се съмняват в тази стара традиция. Но така и никой не си спомнял вече за заровения диамант…