Слухът се разнесъл из махалата и много съседи се отказали да ходят на покупки.
Така станал продавач на инструменти и веднъж седмично пътувал и купувал всичко, от което имали нужда клиентите му. Скоро разбрал, че ако намери място, където да складира инструментите, може да си спести още пътувания и да спечели повече пари. Затова наел едно помещение.
По-късно разширил входа на склада, а след няколко седмици направил витрина и така помещението се превърнало в първия железарски магазин в селото.
Всички били доволни и купували от магазина му. Вече не трябвало и да пътува, защото от съседното село му пращали поръчките — бил добър клиент.
С времето всички купувачи от малките отдалечени селца предпочели да пазаруват от неговия железарски магазин и да си спестяват два дни път.
Един ден му дошло наум, че неговият приятел, стругарят, можел да изработва главите на чуковете. А по-късно… защо не? — и различните видове клещи и длета. После дошъл ред на пироните и болтовете…
За да не стане много дълга приказката, ще ти кажа, че за десет години този човек, благодарение на честността и на труда си, се превърнал в производител на инструменти и милионер. И накрая станал най-големият предприемач в района.
Толкова се замогнал, че един ден по случай началото на учебната година решил да дари на своето село цяло училище. Освен четмо и писмо, там щели да преподават изкуство и най-търсените по онова време занаяти.
Губернаторът и кметът устроили голям празник за откриването на училището и официална вечеря в чест на дарителя.
Накрая кметът му връчил ключа на селото, а губернаторът го прегърнал и му рекъл:
— С голяма благодарност и гордост ви молим да ни окажете честта да положите подписа си на първата страница в официалната книга на новото училище.
— Това е чест за мен — отвърнал мъжът. — Мисля, че с най-голямо удоволствие бих се подписал, но аз не мога да чета и да пиша. Неграмотен съм.
— Вие? — рекъл губернаторът, който не можел да повярва. — Вие не можете да четете и да пишете? И построихте цяла индустриална империя, без да знаете да четете и пишете? Изумен съм. И се питам какво ли бихте направили, ако бяхте грамотен.
— Ще ви отговоря — рекъл спокойно мъжът. — Ако можех да чета и да пиша… щях да съм портиер в публичния дом!
С два номера по-малки
Този следобед си бях подготвил темата: исках да поговорим още малко за усилието.
Когато го отработвахме по време на сеанса, ми се струваше доста разумно. Но дойдеше ли време да приложа наученото на практика, не можех да го свържа с онова, което на теория изглеждаше толкова лесно.
— Определено имам чувството, че не мога да живея, ако не полагам, поне от време на време, известни усилия. И освен това си мисля, че никой, който и да е той, не може да го постигне.
— Донякъде си прав — отвърна ми Дебелия. — Прекарах голяма част от последните двайсет години, мъчейки се да остана верен на тази идея, и невинаги съм успявал. Мисля, че с всички е така. Темата за отричане на усилието е предизвикателство, иска се практика и дисциплина. И затова е необходим тренинг…
… В началото и на мен ми се струваше трудно — продължи той. — Какво щяха да си помислят хората, ако не отида на някое събиране? Ако не ги слушам внимателно, макар това, което искат да кажат, да не ме интересуваше изобщо? Ако не изкажа благодарност на човек, когото смятам за жалък? Ако откажа да изпълня нечия молба, просто защото нямам желание да го направя? Ако си позволя лукса да работя четири дни в седмицата, защото не искам да печеля повече? Ако ходя небръснат? Ако не искам да се откажа от пушенето, докато това не стане от само себе си? Ако?…
Веднъж написах, че идеята за необходимото усилие е социално творение, произтекло от определена идеология, от една идеологическа система, която всъщност е доста сурова към личността на социалния индивид. Ясно е, че ако човек е безделник, злосторник, егоист и лентяй, трябва да положи усилие „да се поправи“. Но каква е гаранцията, че той е точно такъв?
Слушах Хорхе в захлас не толкова заради това, което казваше, а защото се питах какво ли би означавало да живея без напрежение, в мир със себе си, спокойно, без да препускам и без непрекъснато да се питам: „Какво правя тук?“.
Но откъде да започна?
— Първо — продължи Хорхе, сякаш отгатнал мислите ми — и преди всичко, трябва да обезвредим един капан, заложен ни още от малки. Този капан е една мисъл, която така се е вкоренила в нас, че е станала и явно, и подсъзнателно част от нашата култура: