Ценно е само онова, което се постига с усилие.
Както биха казали американците, това е bullshit (глупости). Всеки разбира от собствен опит, че това не е вярно, и все пак организираме живота си така, сякаш това твърдение е безспорна истина. Преди години описах един клиничен синдром, от който страдаме или сме страдали всички, макар да не фигурира в трактатите по медицина и психология. Реших да го нарека „Синдром на обувката, по-малка с два номера“ и сега ще видиш защо.
Един мъж влиза в магазин за обувки и любезният продавач се приближава до него:
— Мога ли да ви помогна, господине?
— Искам чифт черни обувки като онези на витрината.
— Разбира се, господине. Да видим, сигурно търсите номер… четирийсет и първи. Нали?
— Не. Искам трийсет и девети, моля.
— Извинете, господине. От двайсет години работя като продавач и съм сигурен, че вашият номер трябва да е четирийсет и първи. Може би четирийсети, но не и трийсет и девети.
— Искам трийсет и девети, моля.
— Извинете, ще позволите ли да ви измеря ходилото?
— Мерете каквото искате, но на мен ми трябва чифт обувки номер трийсет и девет.
Продавачът изважда от чекмеджето онзи странен инструмент, с който продавачите на обувки мерят стъпалото, и възкликва доволно:
— Виждате ли? Нали ви казах: носите четирийсет и първи номер.
— Я ми кажете кой ще плати обувките — вие или аз?
— Вие.
— Добре. Тогава ще ми дадете ли трийсет и девети номер?
Изненадан, но и примирен, продавачът отива да донесе чифт обувки номер трийсет и девет. Пътьом разбира каква е работата: обувките сигурно не са за този мъж, а за подарък.
— Ето ги, господине, номер трийсет и девети, черни.
— Ще ми дадете ли обувалка?
— Ще ги обуете ли?
— Да, разбира се.
— За вас ли са?
— Да! Ще ми донесете ли обувалка?
Този крак не може да влезе в тази обувка без обувалка. След дълги напъни и всевъзможни опити клиентът успява да напъха цялото си стъпало в обувката.
Прави няколко крачки по килима, но все по-трудно, охкайки и пъшкайки.
— Добре. Ще ги взема.
Като си представя как тези обувки трийсет и девети номер убиват пръстите на клиента, самият продавач усеща болки в краката.
— Да ви ги увия ли?
— Не, благодаря. Ще остана с тях.
Клиентът излиза от магазина и изминава криво-ляво трите преки до офиса си. Той работи като касиер в банка.
В четири следобед, след като престоява повече от шест часа прав с тези обувки, лицето му се разкривява, очите му се зачервяват и той вече рони сълзи.
Колегата му от съседната каса, който го наблюдава цял следобед, се тревожи за него.
— Какво става с теб? Зле ли ти е?
— Не. От обувките е.
— Какво им е на обувките?
— Стягат ме.
— Какво е станало? Намокри ли ги?
— Не. По-малки са с два номера.
— Чии са?
— Мои.
— Не разбирам. Не те ли болят краката?
— Страшно ми убиват.
— Ами тогава?
— Ще ти обясня — казва той и преглъща. — Малко са удоволствията в живота ми. Всъщност в последно време почти нямам приятни моменти.
— И какво?
— Обувките страшно ми убиват. Боли ужасно, така е… Но представяш ли си какво удоволствие ще изпитам след няколко часа, като се прибера у дома и ги събуя? Какво удоволствие, човече! Какво удоволствие!
— Истинска лудост, нали? Така е, Демиан, така е.
Такъв до голяма степен е моделът на нашето възпитание. Мисля, че и моята позиция е крайна, но все пак си струва да я изпробваме като дреха, за да видим дали ни приляга.
Аз смятам, че нищо истински ценно не може да се постигне с усилие.
Замислих се над последните му думи, груби и категорични:
— Напъните са… за запека.
Дърводелска работилница „Седмият“
— Освен че са тъпи, някои хора не приемат и помощ — оплаках се аз.
Дебелия се настани удобно и започна да разказва:
Някъде в края на селото се гушела малка къщурка, почти колибка. Отпред имало работилничка с инструменти, две стаи и кухня, а отзад — примитивна баня…
Но Хоакин не се оплаквал. През последните две години за дърводелска работилница „Седмият“ се разчуло в селото, той печелел достатъчно и не се налагало да посяга към нищожните си спестявания.
Една сутрин, както винаги, Хоакин станал в шест и половина, за да види изгрева. Но не успял да стигне до езерото. По пътя, на около двеста метра от дома си, едва не се спънал в тялото на пребит младеж.
Дърводелецът тутакси коленичил и доближил ухо до гърдите на младия човек… Някъде дълбоко в тях едно сърце се борело със сетни сили за остатъка живот в това мръсно, вонящо на кръв, на нечистотии и алкохол тяло.